Мери Кларк - Тук и отново

— Карли, съпругът ми вероятно би се отнесъл с пренебрежение към работата си с доктор Спенсър, но истината е, че много се интересуваше от проучванията и смяташе доктора за гений. Това бе една от причините Ник да му остави документацията. Филип възнамеряваше да продължи някои от експериментите, но осъзна, че изискват прекалено много време и могат да му бъдат само хоби. Не забравяйте, че по онова време Ник планираше кариера в медицинските доставки, а не проучвания, но преди около десет години, когато започна да преглежда записките на баща си, осъзна, че доктор Спенсър е работил по нещо важно. Може дори да е било по ваксината срещу рака. По думите на мъжа ми съдя, че предклиничните изпитания са били обещаващи. Такава била и фазата, по време на която са работили със здрави пациенти. Но при по-късните експерименти нещата се влошили. А това ме кара да се чудя защо някой би откраднал документацията на доктор Спенсър.

Тя поклати глава и продължи:

— Карли, просто съм благодарна, че съпругът ми е още жив.

— Аз също — казах искрено.

Не исках да обяснявам на тази мила жена, че ако доктор Бродерик бе станал жертва на опит за убийство, аз се чувствам виновна за случилото се. Дори и да нямаше връзка, фактът, че след като говорих с него, отидох направо в офиса на «Генстоун» в Плезънтвил и започнах да разпитвам за червенокосия, а на следващия ден докторът се озова в болница, не ми приличаше на обикновено съвпадение.

Стана време да си ходя. Благодарих на госпожа Бродерик за разговора и й оставих визитната си картичка. Очевидно не бе убедена, че съпругът й е станал жертва на нападение. Той щеше да остане в болницата поне още няколко седмици и там щеше да е в безопасност. Бях твърдо решена да получа някои отговори преди да изпишат доктора.

Когато посетих офиса на «Генстоун» миналата седмица, настроението там беше мрачно, но сега атмосферата бе направо траурна. Рецепционистката очевидно бе плакала. Каза ми, че господин Уолингфорд е помолил да се отбия при него преди да говоря със служителите, после вдигна телефона и съобщи за пристигането ми.

— Виждам, че сте разстроена — казах. — Надявам се, че проблемът ви не е сериозен.

— Тази сутрин получих предизвестие за освобождаване от работа — отвърна тя. — Днес следобед вратите на компанията се затварят.

— Ужасно съжалявам.

След секунди се появи секретарката на Уолингфорд. Искаше ми се да поговоря с рецепционистката, но жената каза, че кима право на коментар, а е длъжна да прехвърля всички въпроси към адвоката на компанията. Спомних си името на секретарката.

— Госпожа Райдър, нали? — попитах.

Беше от типа жени, които баба ми наричаше «обикновената Джейн». Тъмносиният й костюм, бежов чорапогащник и ниски обувки подхождаха отлично на късата й кестенява коса и пълна липса на грим. Усмивката й беше любезна, но незаинтересована.

— Да, госпожице Декарло — отговори тя.

Всички врати към кабинетите в дългия коридор бяха отворени. Надниквах вътре, докато минавахме покрай тях — стаите бяха празни. Имах чувството, че ако викна, ще чуя ехо. Опитах се да заговоря секретарката.

— Съжалявам да чуя, че компанията затваря. Вие какво ще правите?

— Не съм сигурна.

Реших, че Уолингфорд я е предупредил да не говори с мен, което, разбира се, я правеше още по-желан събеседник.

— Откога работите за господин Уолингфорд? — попитах с престорена небрежност.

— Десет години.

— Значи сте била при него, когато е притежавал мебелната компания?

— Да.

Вратата към кабинета на Уолингфорд беше затворена. Успях да задам още един въпрос.

— Сигурно познавате синовете му. Вероятно са били прави, че не е трябвало да продава семейния бизнес.

— Това не им даваше право да го съдят — негодуващо отговори тя, като почука леко и отвори вратата.

Страхотна информация! Синовете му са го съдили! Какво ли ги е накарало да го направят?

Чарлз Уолингфорд очевидно не се радваше да ме види, но се опита да прикрие чувствата си. Надигна се от бюрото си, когато влязох. Срещу него седеше някакъв мъж. Той също се изправи и се извърна към мен. Останах с впечатлението, че ме оглежда внимателно. Прецених, че е към четиридесет и пет годишен, около метър и седемдесет и пет, с посивяла коса и кафяви очи. Излъчваше авторитет също като Уолингфорд и Ейдриън Гарнър. Не се изненадах, когато ми бе представен като Лоуъл Дрексъл, член на борда на директорите на «Генстоун».

Лоуъл Дрексъл. Бях чувала това име наскоро. По време на обяда Уолингфорд бе споменал, че акционерът, който видял Ник Спенсър в Швейцария, бе молил Дрексъл за работа.