Мери Кларк - Тук и отново

— Да. Гаден навик е, но когато се събудя и усетя, че не мога да заспя отново, няколко цигари ме успокояват.

Погледнах през прозореца и забелязах, че вятърът се бе усилил още повече. Това ми напомни нещо.

— Чакай малко — казах. — Нощта в понеделник срещу вторник беше доста студена. Навън ли седя?

Той се поколеба за миг.

— Не. Седях в колата.

— В гаража?

— На пътя. Запалих двигателя.

Двамата с Рода се спогледаха. Тя очевидно искаше да го предупреди да не казва нищо повече. Телефонът звънна. Усетих, че Марти се зарадва на повода да напусне масата. Върна се при нас с мрачно лице.

— Карли, обади се адвокатът ми. Побесня, че съм ти позволил да дойдеш тук. Нареди ми да не казвам и дума повече.

— Татко, ядосан ли си?

Дребно четиригодишно момиченце влезе в кухнята, като влачеше одеялце зад себе си. Имаше дългата руса коса на майка си и сините й очи, но бе бяло като тебешир. Детето изглеждаше толкова крехко, че ми напомни за порцелановите кукли, които бях видяла в един музей.

Бикорски се наведе и вдигна дъщеря си.

— Не съм ядосан, скъпа. Поспа ли добре?

— Аха.

Той се завъртя към мен.

— Карли, това е нашата Маги.

— Татко, трябваше да кажеш, че съм твоето съкровище Маги.

Марти се престори на ужасен.

— Как можах да забравя? Карли, това е нашето съкровище Маги. Маги, това е Карли.

Поех малката протегната ръчица.

— Приятно ми е да се запознаем, Карли — усмихна се замечтано детето.

Надявах се очите ми да не се напълнят със сълзи. Очевидно момиченцето беше много болно.

— Здрасти, Маги. И на мен ми е приятно да се запознаем.

— Искаш ли да ти направя мляко с какао, докато мама изпрати Карли? — предложи Марти на дъщеря си.

Тя потупа бинтованата му ръка.

— Ако обещаеш, че няма да се изгориш отново, докато правиш какаото.

— Обещавам, принцесо — сериозно каза той и се обърна към мен. — Можеш да напишеш и това, ако искаш.

— Ще го направя.

Рода ме изпрати до вратата.

— Маги има тумор в мозъка. Знаеш ли какво казаха лекарите преди три месеца? Посъветваха ни да я отведем у дома и да й се радваме. Да не я тормозим с облъчване и химиотерапия, да не позволяваме на разни шарлатани да ни залъгват с какви ли не лечения, защото нищо не може дай помогне. Казаха, че Маги няма да е при нас следващата Коледа.

Бузите на Рода порозовяха още по-силно.

— Карли, ще ти кажа нещо: когато денонощно се молиш на Господ да пощади единственото ти дете, не го дразниш, като подпалиш чужда къща — изхлипа Рода. — Накарах Марти да ипотекира дома ни за втори път. Миналата година ходих в болница «Сейнт Ан» при един умиращ приятел. Ник Спенсър работеше там като доброволец. Там се запознахме. Разказа ми за ваксината, която разработваше. Беше напълно сигурен, че тя ще излекува рака. Тогава убедих Марти да вложи всичките ни пари в компанията му.

— Запознала си се с Ник Спенсър в болницата? Бил е доброволец там?

Бях зашеметена от изненада.

— Да. И миналия месец, когато разбрахме за Маги, отидох при него. Каза ми, че ваксината не е готова и не може да й помогне. Не мога да повярвам, че такъв човек би могъл да мами, да рискува… — Тя поклати глава и изхлипа. — Малкото ми момиченце ще умре!

— Мамо!

— Идвам, бебчо.

Рода избърса нервно сълзите, които се стичаха по бузите й. Отворих вратата.

— Застанах на страната на Марти инстинктивно — казах. — А сега, след като се запознах и с теб, ако има някакъв начин да помогна, ще го намеря.

На път към Ню Йорк проверих съобщенията на телефона си. Едното ме накара да изтръпна. «Госпожице Декарло, обажда се Мили. Сервирах ви в Каспиън вчера. Знам, че отидохте да се видите с доктор Бродерик, след като си тръгнахте оттук. Сметнах за разумно да ви уведомя, че докато тичал тази сутрин, бил прегазен от кола и не очакваме да оживее.»

Прибрах се у дома на автопилот. Не спирах да мисля за прегазения доктор Бродерик, който бе в кома. Инцидент ли беше? Непрекъснато си задавах този въпрос.

Веднага след разговора с доктора бях отишла в «Генстоун», за да разбера кой бе изпратил онзи човек да прибере документацията. Говорих с доктор Келтавини и доктор Кендал. Разпитвах на рецепцията за възможните доставчици и описах мъжа с червеникавата коса. А тази сутрин, само няколко часа по-късно доктор Бродерик е бил нападнат. Нарочно използвам думата «нападнат», а не бутнат случайно.

Звъннах в ресторантчето в Каспиън и поговорих с Мили. Каза ми, че инцидентът се случил около шест сутринта в малкия парк близо до дома на лекаря.