Мери Кларк - Тук и отново

— Вероятно са ходили да го видят хората от прокуратурата — реши Дон. — Те се опитват да открият парите, но аз смятам, че са в някоя швейцарска сметка.

— Там ли е възнамерявал да се покрие? — попитах.

— Не може да се каже със сигурност. Има и други места, които приветстват с радост хората с много мангизи и не задават въпроси. Спенсър харесвал Европа и говорел отлично френски и немски, така че нямаше да му е трудно да се приспособи към живота там.

Спомних си какво Ник ми бе казал за сина си Джак: «Той е всичко за мен.» Наистина ли е смятал да изостави сина си тук, където не би могъл да се върне, без да го тикнат в затвора? Зададох въпроса на глас, но Дон и Кен не видяха нищо странно в него.

— Благодарение на огромната открадната сума хлапето може да се качи на самолета, и да посети татко по всяко време. Мога да ти дам дълъг списък с хора, които не могат да се върнат тук, но много държат на семействата си. А и колко често щеше да вижда детето, ако беше в затвора?

— Все още има неясноти — напомних. — Лин. Ако може да й се вярва, тя не е участвала в измамата. Дали Ник е планирал да я остави на сухо? Не мога да си представя, че тя би живяла в изгнание. Положила е много усилия да се вмъкне в шикозното общество на Ню Йорк и твърди, че сега няма никакви пари.

— Онова, което за хората като Лин Спенсър е липса на пари, се различава доста от нашите разбирания — сухо отвърна Дон и се надигна.

— Още нещо — казах бързо. — Бих искала да разкажа точно за това в статията. Прегледах различни истории за корпоративни провали и навсякъде се споменава колко тежкарски е живял човекът, присвоявал пари. Става дума за самолети, яхти и десетки къщи. А ние не разполагаме с подобна история. Каквото и да е направил Ник Спенсър с парите, не го виждаме. Затова искам да интервюирам малките хора, включително човека, когото обвиниха за пожара. Дори и да е виновен, в което силно се съмнявам, беше отчаян, защото дъщеричката му умира от рак, а той ще загуби дома си.

— Какво те кара да мислиш, че не е виновен? — попита Дон. — Случаят изглежда непоклатим.

— Видях го на събранието на акционерите. Бях рамо до рамо с него, когато избухна.

— И колко време продължи това? — запита Дон, като повдигна едната си вежда, номер, на който винаги бях завиждала.

— Около две минути най-много — признах. — Но независимо дали той е запалил пожара или не, определено е пример за това какво се случва с истинските жертви при банкрута на «Генстоун».

— Поговори с някои от тях — съгласи се Кен. — Е, да се залавяме за работа.

Върнах се на бюрото си и прегледах досието на Спенсър. След катастрофата някои от близките му в «Генстоун» бяха говорили с пресата. Единият цитат бе от Вивиан Пауърс, секретарката му от шест години. Беше го възхвалила до небесата. Звъннах й в офиса в Плезънтвил и стиснах палци, като се молех днес да е на работа.

Вивиан ми каза твърдо, че не е съгласна да даде интервю, независимо лично или по телефона. Прекъснах я преди да успее да ми затвори.

— Участвам в екипа на «Уолстрийт уикли», който пише статия за Никълъс Спенсър — казах. — Ще бъда съвсем откровена. Иска ми се да напиша и нещо положително за него, но хората са толкова ядосани заради загубата на парите си, че портретът му се очертава доста негативен. Вие сте една от малкото, говорили мило за него. Но предполагам, че вече и вие сте си променила мнението.

— Никога няма да повярвам, че Никълъс Спенсър е взел и стотинка за себе си — разгорещено отвърна тя, но гласът й затрепери. — Беше прекрасен човек — довърши почти шепнешком. — Това е моето мнение.

Останах с впечатлението, че Вивиан Пауърс се страхува да не я подслушват.

— Утре е събота — казах бързо. — Мога да дойда у вас или да се срещнем където ви е удобно.

— Не, не утре. Ще трябва да си помисля.

Щрак и линията прекъсна. Зачудих се какво ли имаше предвид Вивиан, когато каза, че Ник не би взел никакви пари за себе си.

Обещах си, че дори и да не е утре, все някога ще поговоря с госпожица Пауърс.

Докато Ани беше жива, не му позволяваше да пие, защото казваше, че алкохолът пречи на лекарствата му. Но на път за вкъщи Нед се отби в магазина и купи няколко бутилки бърбън и скоч. Не бе взимал лекарствата си, откак Ани умря, така че тя сигурно нямаше да се разсърди, че пие.

— Трябва да поспя, Ани — обясни той, когато отвори едната бутилка. — Пиенето ще ми помогне да заспя.

И наистина му помогна. Заспа на креслото, но после нещо се случи. Не бе сигурен дали сънува, или само си припомня нощта на пожара. Стоеше сред дърветата с туба бензин в ръка, когато някаква сянка изскочи от къщата и забърза по частния път.