Мери Кларк - Тук и отново

Лин Спенсър се уплаши от него, когато застана до вратата на болничната стая. Сестра й, онази Декарло, почти не го погледна, докато я интервюираха пред болницата, а вчера едва вдигна глава, за да го види. Но той щеше да промени това. Тя също щеше да се страхува от него.

В душата му се надигна дива ярост. Чувството му бе познато още от дете, когато стреляше по катерици в гората. Харник, Шафли, Лин Спенсър, сестра й — всичките бяха катерици. И щяха да си получат заслуженото също като катериците.

А той щеше да подкара доволно колата си и да ги остави смазани и кървящи, както бе постъпвал с катериците.

Каква беше онази песничка, която си пееше в колата? А, да. «Отиваме на лов». Точно така.

Нед се засмя весело.

Хари Харник и госпожа Шафли се вторачиха в него.

— Нед — каза госпожа Шафли, — нали не забравяш да взимаш лекарството си?

Той си помисли, че не трябва да буди подозрения, и успя да потисне смеха си.

— Не забравям. Ани би искала да си взимам лекарството. Разсмях се, защото си припомних как Хари побесня заради старата кола, която се канех да поправям.

— Две стари коли, Нед. Заради тях улицата изглеждаше ужасно мизерна и Ани те накара да се отървеш от тях.

— Спомням си. Сигурно затова купи къщата ни — не искаше да докарвам тук стари коли за поправка. И когато жена ти искаше да звънне на Ани и да я пита съгласна ли е с продажбата, ти не й позволи да се обади. А вие, госпожо Шафли, знаехте, че Ани ще полудее от мъка, ако къщата й изчезне, но и вие не й се обадихте. Не й помогнахте да спаси дома си, защото искахте да ме разкарате оттук.

Лицата на събеседниците му издаваха силното им чувство за вина. Може и да бяха обичали Ани, но не достатъчно, за да й оставят дома.

Не им показвай как се чувстваш. Не се издавай.

— Ще тръгвам — каза Нед. — Надявам се, вече осъзнавате, че съм наясно с конспирацията ви и се моля да горите в ада заради нея.

Обърна им гръб и излезе. Докато отваряше вратата на колата си, забеляза червено лале близо до пътеката, където навремето бе къщата им. Пред очите му изникна образът на Ани, която садеше цветята си с любов.

Нед се втурна към лалето, изскубна го и го вдигна към небето. Обеща на Ани, че ще отмъсти за нея. Лин Спенсър, Карли Декарло, хазайката му, госпожа Морган, Хари Харник, госпожа Шафли. Ами Бес — съпругата на Хари? Нед се замисли и добави и Бес към списъка. Можеше все пак да се обади на Ани и да я предупреди за продажбата на къщата. И тя не заслужаваше да живее.

Не бях сигурна дали не навлизам в територията на доктор Кен Пейдж, когато потеглих към офиса на «Генстоун» в Плезънтвил, но чувствах, че трябва да го направя. Докато шофирах от Кънектикът към Уестчестър, не спирах да обмислям възможността човекът, прибрал документацията на доктор Спенсър, да е изпратен от детективска фирма, която можеше да е наета дори от самата компания.

В речта си на събранието на акционерите Чарлз Уолингфорд заяви, или поне намекна, че липсващите пари и проблемът с ваксината били абсолютно шокиращи и неочаквани. Но месеци преди катастрофата на самолета някой бе прибрал старата документация. Защо?

«Нямам толкова време, колкото си мислех» — бе казал Ник Спенсър на доктор Бродерик. Не е имал време за какво? Да си прикрие следите? Да си осигури бъдеще на ново място с ново име, може би дори ново лице и милиони долари? Или пък съществуваше съвсем различна причина? И защо мислите ми непрестанно се връщаха към тази възможност?

Този път помолих да се видя с доктор Келтавини и казах, че е спешно. Секретарката ме накара да изчакам. Мина около минута и половина преди да ми каже, че доктор Келтавини е зает, но помощничката му доктор Кендал ще ме приеме.

Сградата на лабораторията се намираше зад и вдясно от главния офис и до нея се стигаше по дълъг коридор. Пазачът провери чантата ми и ме накара да мина през детектор за метали. После зачаках доктор Кендал да дойде да ме вземе.

Тя се оказа сериозна жена между тридесет и пет и четиридесет и пет години, с права тъмна коса и издадена брадичка. Заведе ме в кабинета си.

— Вчера се запознах с доктор Пейдж от вашето списание. Той прекара доста време с доктор Келтавини и с мен. Смятах, че сме успели да отговорим на всичките му въпроси.

— Има един въпрос, който Кен Пейдж не би могъл да зададе. Свързан е с нещо, което научих едва тази сутрин. Доктор Кендал, разбрах, че първоначалният интерес на Никълъс Спенсър към ваксината е бил предизвикан от проучванията на баща му в домашната лаборатория.