Мери Кларк - Тук и отново

Зачудих се колко ли истории за Никълъс Спенсър щяха да се появят в пресата. Можех само да се надявам, че ще допринеса с нещо интересно. Реших да проявя същата деловитост като доктора. Благодарих му, че се съгласи да се види с мен, седнах и заговорих директно.

— Доктор Бродерик, ако четете списанието ни редовно, знаете, че политиката ни е да казваме цялата истина, без да търсим сензации при разкриване на фактите. Възнамерявам да спазя тази политика, но имам и лични причини за любопитството си. Преди три години овдовялата ми майка се омъжи отново. Доведената ми сестра, която едва познавам, е съпругата на Никълъс Спенсър. Тя е в болница, където се лекува от раните, които получи, когато домът й бе подпален нарочно. Не знае какво да мисли за мъжа си, но иска да научи истината. Ще ви бъда безкрайно благодарна, ако ми помогнете с нещо.

— Четох за пожара.

Долових съчувствието, на което се надявах, макар да се ненавиждах, че съм изиграла този коз.

— Познавахте ли Никълъс Спенсър? — попитах.

— Познавах баща му, доктор Едуард Спенсър. Беше ми приятел. Споделях интереса му към микробиологията и често идвах тук да наблюдавам опитите му. За мен това бе вълнуващо хоби. Никълъс Спенсър вече бе завършил колежа и се бе преместил в Ню Йорк, когато се установих тук.

— Кога видяхте Никълъс Спенсър за последен път?

— На шестнадесети февруари, в деня след благотворителния бал.

— Той в града ли спа?

— Не, върна се на сутринта след бала. Не очаквах да го видя. Нека да ви обясня. Това е домът, където той е израснал, но предполагам, че вече го знаете.

— Да, знам го.

— Баща му почина внезапно от инфаркт преди дванадесет години, горе-долу по времето, когато Ник се ожени. Веднага предложих да купя къщата. Жена ми винаги я е харесвала, а и първият кабинет вече ми бе малък. По онова време възнамерявах да запазя лабораторията и да си поиграя с някои от ранните опити, които според доктор Спенсър нямаше да доведат до нищо. Попитах Ник дали би ми дал копие от документацията на баща му. Той ми я остави цялата. Взе само последните папки, защото според него съдържаха обещаващи проучвания. Предполагам, знаете, че майка му е умряла от рак съвсем млада и стремежът на бащи му бе да намери лечение за зловещото заболяване.

Спомних си напрегнатото лице на Ник, когато ми разказваше тази история.

— Използвахте ли бележките на доктор Спенсър? — попитах.

— Всъщност не — отговори Бродерик, като сви рамене. — Отначало бях прекалено зает, а после ми се наложи да прекроя лабораторията в два нови кабинета за прегледи. Прибрах документите на тавана, в случай че Спенсър се върне за тях. Но той го направи чак в деня след бала.

— Това е било само месец и половина преди да умре! Защо мислите, че се е върнал за тях?

Бродерик се поколеба.

— Не ми даде никакви обяснения, така че не мога да бъда сигурен. Очевидно бе неспокоен. Или по-скоро напрегнат. Но когато му казах, че напразно е пътувал дотук, той ме попита какво имам предвид.

— Какво имахте предвид?

— Миналата есен човек от компанията му дойде да прибере документацията и разбира се, аз му дадох всичко.

— Как реагира Ник? — запитах любопитно.

— Попита ме мога ли да опиша човека, който бе идвал тук, и знам ли името му. Не можах да си спомня името, но го описах. Беше добре облечен мъж, с червеникава коса, среден ръст, на около четиридесет години.

— Ник позна ли го по описанието?

— Не съм сигурен, но очевидно бе разстроен. Каза «Значи нямам толкова време, колкото си мислех» и си тръгна.

— Дали е посетил някой друг в града?

— Предполагам, защото час по-късно, когато отивах към болницата, той ме задмина с колата си.

Бях планирала като следваща спирка училището на Ник. Но след като говорих с доктор Бродерик, промених намеренията си. Реших да отида направо в «Генстоун», да намеря човека с червеникавата коса и да му задам няколко въпроса.

Ако наистина работеше за «Генстоун», разбира се, в което силно се съмнявах.

След посещението в болницата Нед се прибра у дома и легна на канапето. Беше се постарал да изпълни мисията, но отново се бе провалил пред Ани. Носеше бензин в буркан и запалка. Още една минута — и можеше да направи с болничната стая същото като с палата в Бедфорд.

Но тогава чу как вратите на асансьора се отварят и видя бедфордските ченгета. А те знаеха кой е. Не беше сигурен дали са видели лицето му, но не искаше да започнат да задават въпроси защо е в болницата, след като Ани вече е мъртва.