Снимката от сватбата на Ник и първата му жена ме накара да ахна. Джанет Барлоу Спенсър от Гринуич беше слаба блондинка с нежни черти. Пресилено е да се каже, че бе двойница на Лин, но несъмнено приликата бе невероятна. Зачудих се дали точно тази прилика го бе привлякла към Лин.
Прочетох и доста спомени за него от десетина местни жители. Адвокат, който твърдеше, че бил най-добрият му приятел в гимназията. Учителка, която възхваляваше жаждата му за знания. Благодарна съседка, на която често помагал. Извадих си бележника и записах имената им. Предположих, че ще успея да намеря адресите им в указателя, ако реша да се свържа с тях.
Вестникът от следващата седмица съобщаваше, че ваксината на Спенсър се оказала пълен провал. Статията отбелязваше, че според един от директорите на «Генстоун» широкото рекламиране на ранните успехи на ваксината било прибързано. Снимката на Ник Спенсър, която придружаваше историята, очевидно бе издадена от компанията му.
В последния брой, отпреди пет дни, бе отпечатана същата снимка на Спенсър, но под друго заглавие: «Спенсър обвинен в присвояване на милиони». На няколко места в статията бе използвана думата «набеден», но редакторската колонка намекваше, че градчето е трябвало да му даде свой «Оскар» за най-добър актьор, а не наградата «Почетен гражданин».
Мили дойде и ми предложи още кафе. Приех и забелязах как очите й светнаха любопитно, когато видя снимките на Спенсър на масата. Реших да я поразпитам малко.
— Познавахте ли Никълъс Спенсър?
Тя поклати глава.
— Не. Беше напуснал градчето, когато дойдох тук преди двадесет години. Но ще ви кажа, че когато чухме как обрал компанията си, а ваксината била боклук, много хора тук се разстроиха. Бяха купили акции в компанията му, след като той получи медала. В речта си Спенсър каза, че ваксината щяла да стане най-важното откритие след ваксината за полиомиелит.
Помислих си, че претенциите му са звучали все по-грандомански. Дали е искал да привлече още няколко глупаци преди да изчезне?
— Вечерята имаше страхотен успех — продължи Мили. — Спенсър вече се бе появявал на кориците на няколко от националните списания и хората искаха да го видят отблизо. Той бе единствената знаменитост, излязла от този град. Чух, че след речта му бордът на директорите на болницата купил много акции на «Генстоун». Сега всички са ядосани един на друг, задето са го повикали тук да го наградят. И за съжаление няма да успеят да продължат строежа на новото детско крило на болницата.
Мили държеше каната с кафе в дясната си ръка и сложи лявата на кръста си.
— Уверявам ви, в този град името на Спенсър вече е доста кално. Но, Бог да го прости — добави тя неохотно и ме погледна любопитно. — Защо се интересувате толкова от него? Репортер ли сте?
— Да — признах с леко колебание.
— Не сте първата, която разпитва за него. Някакъв агент от ФБР питаше кои са били приятелите му. Но аз му отговорих, че вече няма такива.
Платих сметката си, връчих на Мили визитната си картичка и казах:
— В случай че някога поискате да се свържете с мен.
После се върнах в колата. Този път подкарах към «Уинслоутеръс» 71.
Понякога имам късмет. Доктор Филип Бродерик нямаше приемни часове в четвъртък следобед. Пристигнах там в дванадесет без петнадесет и последният пациент тъкмо си тръгваше. Подадох една от чисто новите си картички от «Уолстрийт уикли» на жената на рецепцията. Тя ме погледна любопитно и ме помоли да почакам, докато поговори с доктора. Стиснах палци и я послушах.
След малко се върна и каза:
— Докторът ще ви приеме.
Изглеждаше изненадана. Честно казано, и аз се почувствах така. От опит знам, че когато темата е спорна, имаш повече шанс да получиш интервю, ако позвъниш направо на вратата, отколкото ако се обадиш по телефона и се опиташ да си уредиш среща. Теорията ми е, че все още някои хора притежават вродена любезност и смятат, че щом си си направил труда да отидеш при тях, заслужаваш да те изтърпят. Останалата част от теорията ми гласи, че някои хора се съгласяват да те видят, защото се притесняват, че ако откажат, ще напишеш нещо лошо за тях.
Каквито и да бяха причините на доктора, важното бе, че щяхме да се видим. Сигурно бе чул стъпките ми, тъй като се надигна иззад бюрото си, когато влязох в кабинета. Беше висок слаб мъж в средата на петдесетте години с гъста посивяла коса. Поздравът му беше любезен, но делови.
— Госпожице Декарло, ще бъда напълно откровен. Съгласих се да говоря с вас, защото чета и уважавам списанието, което представлявате. Но трябва да разберете, че не сте нито първата, нито десетата репортерка, която идва тук.
Читать дальше