Мери Кларк - Тук и отново

Бях гледала много интервюта с Ник по телевизията. Съзнателно или не, Лин бе успяла да имитира тембъра на гласа му и силната страст, която ми бе направила впечатление.

Тя сви рамене.

— Сега се чудя дали всичко в живота ни не е било лъжа. Зали се ожени за мен, защото можех да го представя на хора, с които иначе не би се запознал?

— Как се срещнахте?

— Преди около седем години дойде във фирмата, където работех. Занимаваме се само с важни клиенти. Ник искаше реклама за компанията си и за ваксината, която разработваха. Започна да ме кани да излизаме. Знаех, че приличам на първата му жена. Но не разбирам какво точно се случи. Собственият ми баща загуби парите си, защото се довери на Ник. Ако нарочно е измамил татко и онези други хора, значи човекът, когото обичах, никога не е съществувал.

Лин се поколеба за момент, после продължи:

— Двама от членовете на борда на директорите дойдоха при мен вчера. И колкото повече научавам, толкова повече вярвам, че Ник е бил мошеник от самото начало.

Стори ми се необходимо да споделя с нея, че ще пиша задълбочена статия за Ник за списание «Уолстрийт уикли».

— Статията ще бъде напълно откровена и няма да спести нищо — казах.

— Истината вече излезе наяве.

Телефонът на нощното шкафче звънна. Вдигнах слушалката и й я подадох. Лин се заслуша, въздъхна и каза:

— Да, могат да се качат.

После ми върна слушалката и добави:

— Двама полицаи от Бедфорд искат да говорят с мен за пожара. Не искам да те задържам, Карли.

С удоволствие бих останала на този разговор, но бях изритана. Оставих слушалката и си взех чантата, но се сетих нещо.

— Лин, утре сутрин отивам в Каспиън.

— Каспиън?

— Градчето, където е израснал Ник. Можеш ли да ми препоръчаш с кого да се видя, ако Ник е споменавал за близките си приятели?

Тя се замисли, после поклати глава.

— Не се сещам за никого.

Внезапно отмести очи от мен и ахна. Извърнах се да видя какво я бе стреснало.

До вратата стоеше мъж. Едната му ръка бе скрита под палтото, а другата — в джоба. Беше оплешивял, имаше лош цвят на лицето и хлътнали бузи. Зачудих се дали не е болен. Той се вторачи в нас, после огледа коридора.

— Съжалявам. Май съм объркал етажа — промърмори мъжът и изчезна.

След минута влязоха две униформени ченгета и аз си тръгнах.

На път за вкъщи чух по радиото, че полицаите разпитват заподозрян за пожара в дома на Никълъс Спенсър. С изненада научих, че заподозреният е човекът, който бе избухнал по време на събранието на акционерите в хотел «Гранд Хаят» в Манхатън в понеделник — тридесет и шест годишният Марти Бикорски, жител на Уайт Плейнс, Ню Йорк. Работел на бензиностанцията в Маунт Киско, градчето до Бедфорд. Във вторник следобед в болница «Сейнт Ан» се погрижили за изгаряне на дясната му ръка.

Бикорски твърдял, че в нощта на пожара работил до единадесет часа, после пил бира с няколко приятели и в дванадесет и половина си бил у дома в леглото. По време на разпита признал, че в бара говорил горчиво за замъка на семейство Спенсър в Бедфорд и споменал, че би го подпалил с радост.

Жена му потвърдила показанията му за времето, когато се прибрал у дома и си легнал, но и признала, че когато се събудила в три сутринта, той не бил до нея. Не се изненадала, защото Марти имал неспокоен сън и често ставал през нощта, навличал яке върху пижамата и излизал да пуши на задната тераса. Тя заспала отново и се събудила чак след седем. Той вече бил в кухнята с изгорена ръка. Обяснил, че случайно се докоснал до пламъка на печката, докато бършел разляното какао.

Бях казала на следователя от прокуратурата Джейсън Ноулс, че според мен Марти Бикорски няма нищо общо с пожара. Смятах, че е обезумял от мъка, но не го тормози желание за отмъщение. Сега се зачудих възможно ли бе да съм загубила репортерския си инстинкт, така важен за всеки в новинарския бизнес. После реших, че колкото и виновен да изглежда Бикорски, все още мисля по същия начин.

Докато шофирах, осъзнах, че някаква странна мисъл не спира да ме безпокои. Внезапно се усетих. Лицето на мъжа, който бе застанал за миг до вратата на болничната стая на Лин! Знаех, че съм го виждала и преди. Точно така. Във вторник, когато ме интервюираха, той стоеше пред болницата.

Помислих си, че нещастният човечец изглеждаше тъжен и отчаян. Реших, че някой от близките му е пациент в болницата.

Вечерях в «Ниъри» на Източна петдесет и седма улица заедно с Гуен Харкинс. Навремето тя живееше близо до мен в Риджуд. Ходехме заедно на училище. После замина за колежа в Джорджтаун, а аз отидох на север в Бостън, но посетихме заедно Лондон и Флоренция. Гуен беше почетната ми шаферка, когато се омъжих за кретена на века. И пак тя ме караше да излизам и да се развличам, след като бебето ми умря, а кретенът замина за Калифорния.