Мери Кларк - Тук и отново

Миналия октомври Нед продаде къщата на съседа им, който искаше да разшири имота си. Не получи много пари, тъй като според новия градски кодекс на мястото не можеше да се строи, но не му пукаше. Знаеше, че каквото и да вложи в «Генстоун», то ще му донесе цяло състояние. Никълъс Спенсър му го бе обещал, когато говориха за ваксината. По онова време Нед работеше като градинар в имението на Спенсър в Бедфорд.

Не каза на Ани предварително. Страхуваше се, че тя ще му попречи. После, един съботен ден през февруари, докато Нед бе на работа, Ани реши да отиде до Гринуд лейк и откри, че къщата е изчезнала. Върна се у дома и заудря Нед по гърдите с малките си юмручета. Той я закара до Бедфорд да види какъв палат ще й осигури, но дори това не успокои гнева й.

Нед ужасно съжаляваше за смъртта на Никълъс Спенсър. Искаше му се лично да го убие. Ако не го беше послушал, Ани щеше да е още жива.

През нощта Нед си представи жена си, която му каза да отиде в болницата и да потърси доктор Грийн. «Имаш нужда от лекарства, Нед. Доктор Грийн ще ти даде лекарства.»

Ако си запише час при доктор Грийн, ще успее да проникне в болницата и никой няма да го заподозре в нищо. Ще разбере коя е стаята на Лин Спенсър и ще влезе там. А преди да я убие, ще й разкаже за Ани.

Не възнамерявах да посетя Лин този ден, но когато минах покрай развалината, която доскоро бе нейният дом в Бедфорд, осъзнах, че съм само на около десетина минути от болницата. Реших да се отбия при нея. Ще бъда откровена: бях виждала снимки на красивата къща, от която бяха останали само овъглени стени, и си помислих какъв страхотен късмет имаше Лин да оцелее в страшния пожар. Онази нощ в гаража имало още две коли. Ако пожарникарят не бе забелязал червения й фиат и не бе разпитал за нея, сега щеше да е мъртва.

Бях сигурна, че днес не трябва да се притеснявам от срещи с любопитни репортери и оператори. В забързания ни свят разминаването на Лин със смъртта бе стара новина. Щеше да е интересна само ако арестуват подпалвача или пък открият, че и Лин е участвала в разграбването на «Генстоун»

Насочиха ме към последния етаж. Излязох от асансьора и в миг осъзнах, че това е място за пациенти с пачки. Коридорът бе застлан с мокет, а свободната стая, покрай която минах, подхождаше на петзвезден хотел.

Сетих се, че май трябваше да звънна предварително. Но веднага си припомних вида на Лин преди два дни — с туби в носа и бинтовани ръце и крака и благодарни очи, насочени към мен.

Вратата на стаята й бе леко открехната. Поколебах се преди да вляза, защото Лин говореше по телефона. Лежеше на диван до прозореца и промяната във вида й беше зашеметяващ. Тубите в носа й бяха изчезнали. Превръзките по дланите й бяха много по-малки. Бледозелен сатенен халат бе заменил болничната нощница. Косата й вече не бе отпусната, а прибрана в красив френски кок. Чух я да казва: «И аз те те обичам!»

Сигурно бе усетила присъствието ми, тъй като се извърна бързо и затвори мобифона. Какво ли точно бе изписано на лицето й? Изненада? Раздразнение и тревога?

След миг усмивката й бе мила, а гласът й — топъл.

— Карли, чудесно е, че дойде да ме видиш. Тъкмо говорих с татко. Не мога да го убедя, че наистина съм добре.

Приближих се към нея. Досетих се, че вероятно не би трябвало да я докосвам по ръката, затова я потупах неловко по рамото и седнах на двойното канапе срещу леглото. Масичката, нощното шкафче и тоалетката бяха отрупани с цветя. Букетите не бяха от онези, които купуваш набързо от магазина в болницата, а както всичко друго около Лин бяха доста скъпи.

Ядосах се на себе си, защото се бях почувствала неудобно и зачаках Лин да даде тон на срещата ни. Във Флорида се бе държала снизходително. Преди два дни изглеждаше уязвима. А сега?

— Карли, не бих могла да ти се отблагодаря за начина, по който говори за мен в интервюто онзи ден — започна тя.

— Просто им обясних, че изпитваш болка, но имаш късмет, че си оцеляла.

— Обадиха ми се доста приятели, които бяха спрели да ми говорят, когато се разчу за стореното от Ник. Гледали те по телевизията и осъзнали, че и аз съм жертва като тях.

— Лин, какво мислиш за съпруга си сега?

Разбрах, че съм дошла тук, за да задам точно този въпрос.

Тя отмести очи от мен и се намръщи. Стисна ръце, но изохка и ги отпусна.

— Всичко се случи толкова бързо. Не можех да повярвам, че Ник е загинал в катастрофата. Струваше ми се, че е по-силен от живота. Виждала си го и сигурно си усетила чара му. Вярвах в него. Считах го за човек с мисия. Редовно ми казваше: «Лин, ще победя раковите клетки, но това е само началото. Когато видя деца, родени глухи, слепи или с други дефекти, направо полудявам, че още не сме пуснали ваксината.»