Мери Кларк - Тук и отново

— Знам и затова съм тук. Искаме да получим имената на хората, с които сте говорила.

Погледнах го внимателно. Молбата изглеждаше разумна, но инстинктивната реакция на всеки журналист е да се възпротиви, когато го помолят да разкрие източниците си.

Джейсън Ноулс сякаш прочете мислите ми.

— Госпожице Декарло, сигурен съм, че разбирате защо ви моля. Сестра ви Лин Спенсър…

— Доведената ми сестра — прекъснах го рязко.

Той кимна.

— Доведената ви сестра можеше да бъде убита при пожара. Засега нямаме представа дали подпалвачът е знаел за присъствието й в къщата. Съвсем логично е пожарът да е бил подпален от някой от вбесените и отчаяни акционери.

— Осъзнавате, че има и стотици други хора, акционери и служители, които също може да са отговорни за пожара, нали?

— Наясно сме с това. Случайно да знаете името на човека, който избухна на събранието?

— Не — отговорих решително и си спомних как яростта на бедния човечец бе заменена в миг с безпомощни сълзи. — Но той не е подпалил къщата. Сигурна съм.

Джейсън Ноулс повдигна вежди.

— Сигурна сте, че не е подпалил къщата? Защо?

Осъзнах, че ще прозвучи ужасно глупаво, ако кажа «Просто знам, че не го е направил», затова отговорих:

— Човекът беше отчаян, но по различен начин. Сърцето му е разбито от тревоги. Дъщеричката му умира, а той ще загуби дома си.

Очевидно Джейсън Ноулс се разочарова, когато не успях да идентифицирам нещастния баща, но още не бе приключил с мен.

— Разполагате с имената на хората, с които сте говорила, нали?

Поколебах се.

— Госпожице Декарло, гледах интервюто ви от болницата. Съвсем подходящо заклеймихте подпалвача като луд или зъл.

Беше прав. Съгласих се да му предам имената и телефоните, които бях записала на събранието. Ноулс отново прочете мислите ми.

— Когато се обадим на тези хора, ще им кажем само, че разпитваме всеки, който е присъствал на събранието. Уверявам ви. Много от акционерите са изпратили обратно на «Генстоун» поканата за събранието и са потвърдили, че възнамеряват да присъстват. Всеки от тях ще бъде разпитан. Проблемът е, че не всички са изпратили поканите си.

— Разбирам.

— В какво състояние намерихте доведената си сестра?

Надявах се, че този изключително наблюдателен човек не е забелязал краткото ми колебание.

— Гледал сте интервюто. Лин изпитваше силна болка и бе объркана от случилото се. Въобще не подозирала, че мъжът й може да върши нещо незаконно. Кълне се, че според нея Ник Спенсър вярвал в невероятната лечителна способност на ваксината.

— Смята ли, че катастрофата е била инсценирана?

— В никакъв случай. — Докато повтарях думите на Лин, се зачудих дали звуча убедително. — Настоява, че трябва и иска да научи пълната истина.

В единадесет часа на следващата сутрин отбих на паркинга за посетители на «Генстоун» в Плезънтвил, Ню Йорк. Плезънтвил е красиво градче в Уестчестър, което бе отбелязано на картата едва преди няколко години, когато «Рийдърс Дайджест» настани главния си офис тук.

«Генстоун» се намира на около километър и половина от имота на «Дайджест».

Беше великолепен априлски ден. Докато вървях към сградата на компанията, се сетих за една строфа от стихче, което обичах като дете: «Ах! Да бъдеш в Англия през април!» Но пък името на прочутия поет въобще не ми идваше наум. Реших, че сигурно ще се събудя в три сутринта и ще си го спомня.

Бях пристигнала петнадесет минути по-рано, което ме зарадва. Много по-добре е да се настаниш удобно и да си поемеш дъх преди среща, отколкото да закъснееш и да започнеш да се извиняваш притеснено.

Предната вечер порових из интернет за информация за двамата мъже, с които имахме среща. Научих, че председателят на борда на директорите бе шестият член на семейството си, управлявал «Уолингфорд» — верига от магазини за скъпи мебели. Създадено от прапрапрадядо му, малкото магазинче на улица «Диленси» процъфтяло, преместило се на Пето авеню и името му станало известно.

Чарлз, който поел последен управлението на компанията, не успял да се справи с настъплението на евтините вериги и срива в икономиката. Добавил серия евтини мебели към стоката си, като така променил имиджа на «Уолингфорд», затворил голям брой магазини, реконструирал останалите и накрая продал компанията си на британска фирма. Това станало преди около десет години.

Две години по-късно Уолингфорд се запознал с Никълъс Спенсър, който по онова време създавал компанията си. Чарлз инвестирал солидна сума в «Генстоун» и приел работа като председател на борда на директорите.