Мери Кларк - Тук и отново

— За да докара и други инвеститори — предположи Дон.

Уолингфорд се усмихна мрачно.

— Много го биваше за това. Аз лично инвестирах почти всичките си средства в компанията. Ник ходеше редовно в Италия и Швейцария. Искаше да се знае, че научните му познания надминават или съперничат на тези на повечето молекулярни биолози.

— Имаше ли истина в това? — попита Дон.

Уолингфорд поклати глава.

— Ник беше умен, но не чак толкова.

Осъзнах каква е идеята на Дон. Вярваше, че Чарлз Уолингфорд е съсипал семейния си бизнес, но Ник Спенсър е решил, че това е идеалният председател на борда на директорите на компанията му. Уолингфорд изглеждаше и говореше като благородник и лесно можеше да бъде манипулиран. Следващият въпрос на Дон потвърди подозренията ми.

— Господин Уолингфорд, не смятате ли, че бордът на директорите представлява доста странна смесица?

— Не съм сигурен, че ви разбирам.

— Всички са от изключително богати семейства, но никой не притежава реален делови опит.

— Това са хора, които познавам добре, и са в бордовете на собствените си фондации.

— Това не доказва, че имат финансов опит и нюх да управляват компания като «Генстоун».

— Никъде няма да намерите група от по-умни или почтени хора — ледено отвърна Уолингфорд, като се изчерви леко.

Помислих, че се кани да ни изхвърли, но на вратата се почука и в кабинета влезе доктор Келтавини.

Беше нисък, консервативен на вид човек в края на шестдесетте, с лек италиански акцент. Разказа ни, че когато се съгласил да оглави лабораторията на «Генстоун», искрено вярвал в създаването на ваксина срещу рака. Отначало имал известни обещаващи резултати с поколения мишки с генетично заложени ракови клетки, но после се появили проблеми. Не успял да повтори ранните резултати. Нужни били много допълнителни тестове и опити преди да се стигне до определени заключения.

— След време ще има положителни резултати — каза той. — Много хора работят за това.

— Какво е мнението ви за Никълъс Спенсър? — попита Кен Пейдж.

Лицето на доктор Келтавини посивя.

— Заложих безукорната си репутация след упорит четиридесетгодишен труд, когато дойдох в «Генстоун». А сега смятат, че съм замесен в провала на компанията. Отговорът ми е: презирам Никълъс Спенсър.

Кен отиде в лабораторията с доктор Келтавини, а ние с Дон си тръгнахме. Той имаше среща с ревизорите на «Генстоун» в Манхатън. Казах му, че ще се видим в офиса по-късно, тъй като отивам в Каспиън, където бе израснал Ник Спенсър. Разбрахме се, че за да сглобим историята, докато още е интересна за хората, трябва да действаме бързо.

Това споразумение не ми попречи да се насоча на север, вместо на юг. Силно любопитство ме накара да потегля към Бедфорд, за да огледам мястото на зловещия пожар, който едва не бе отнел живота на Лин.

Нед бе доловил любопитството в погледа на доктор Райън, когато се натъкна на него в болницата, затова се страхуваше да се върне там. Но се налагаше. Трябваше да влезе в стаята на Лин Спенсър. Тогава може би щеше да спре да вижда лицето на Ани, заклещена в горящата кола, от която не можеше да се измъкне. Нед трябваше да види същото изражение на лицето на Лин Спенсър.

Интервюто с доведената й сестра бе излъчено в новините в шест и в единадесет часа онзи ден. С тъжен глас младата жена каза, че Лин изпитва силни болки. Искаше да убеди Нед да пожали сестра й, която не бе виновна за смъртта на жена му. Лин и съпругът й само го бяха измамили. Нищо повече.

Ани. Непрекъснато я сънуваше. Понякога сънищата бяха прекрасни. Намираха се в Гринуд лейк преди петнадесет години. Никога не ходеха там, докато майка му беше жива. Тя не обичаше да й гостуват. Но когато почина, къщата стана негова и Ани страхотно се зарадва. «Никога не съм имала свой собствен дом, Нед. Ще направя къщата чудесна. Почакай и ще видиш.»

И наистина я направи чудесна. Беше малка, само четири стаи, но през годините Ани бе спестила достатъчно пари, за да купи нови кухненски шкафове. На следващата година спести за нов клозет и мивка. Накара Нед да свали старите тапети и двамата заедно боядисаха цялата къща и купиха хубави прозорци. А Ани си имаше и великолепна градина.

Нед непрестанно си припомняше как двамата се трудеха по къщата и боядисваха. Сънуваше как Ани закачва завесите, а после отстъпва назад и им се любува.

Мислеше и за уикендите. Пътуваха до Гринуд лейк всяка събота от май до края на октомври. Разполагаха само с няколко електрически печки, но беше прекалено скъпо през зимата. Ани възнамеряваше да инсталира централно отопление в къщата, когато се пенсионира, за да могат да живеят там през цялата година.