Едгар Уолъс - Летящата бригада

— Добър вечер — каза Брадлей тъжно.

— Защо… добър вечер, мистър Брадлей — заекна тя. Гласът и маниерите й издаваха смущение.

Ледсън, който не беше напуснал етажа, влезе в този момент.

— Всичко е в ред, Ледсън, влязох с ключ — каза тя бързо. — Мистър Мак Джил ми го даде тази сутрин. — При последното изречение тя повиши тон и постави малък, плосък ключ на масата. — Припомни му, че съм му го върнала.

Ледсън гледаше ту единия, ту другия.

— Мога ли да ви услужа с нещо, мис?

Тя поклати глава и когато той излезе, каза:

— Обикновено аз не нося ключове от други апартаменти.

В гласа й имаше известно раздразнение.

— Знам това — усмихна се той.

Последва неловка пауза.

— Няма ли да седнете? — той предложи един стол.

Пак пауза.

— Чудех се какво бих могъл да ви кажа, когато ми се удаде случай за това. Нямах такъв миналата нощ, нали? Страшно се срамувам от себе си.

Той знаеше за кой случай говори тя.

— Мисля, че не се държахте естествено този ден.

Тя сви рамене.

— Е… не. Радвам се, че мислите така. Това е много благородно от ваша страна. Доволна съм, че не пострадах от моята глупост.

Тя взе ключа от масата и започна да си играе с него и той знаеше, че тя нарочно привлича вниманието му върху начина на влизането й в апартамента.

— Интересно е защо влязох в този апартамент тази нощ. Мистър Мак Джил ми го даде, защото искаше да влизам свободно, когато него го няма, знаете… да си наредя нещата… понякога аз забравям работите си. Много съм небрежна… не, че идвам често тук.

Тя говореше малко несвързано. Брадлей вътрешно се радваше.

— Да има човек ключ е много удобно — каза той.

— Да, но аз често не… повече от един път не съм го взимала. — Тя се засмя нервно. — Не знам защо говоря за това, но сигурна съм, че не сте от хората, които биха мислили разни недостойни неща.

Брадлей мислеше много за недостойните дела на хората, но не и за нея. Той й го каза и тя се зарадва като дете.

— Действително? — попита тя нетърпеливо.

— Нищо като недостойните неща, които вие мислите за мен — каза той остро.

Тя поклати глава.

— Не знам. Бих искала да изтърпя някакво наказание за по-раншната ми глупост — задето ви ударих, за нещата, които ви казах в съда.

— Ще ви предложа едно наказание — прекъсна я той бързо. — Искам да ми обещаете, че при никакви обстоятелства няма да напуснете дома си тази нощ.

— Но аз не живея тук, вие знаете. — Тя настояваше на това. — Апартаментът ми е от другата страна на етажа — аз наистина не живея тук. Това е апартаментът на мистър Мак Джил и аз го използувам доста, но…

— Много добре, обещайте ми, че няма да напускате това здание тази нощ — каза Брадлей.

— Нямам намерение да го напускам…

— Сега може да нямате намерение да го напускате — продължи той, — но искам да ми обещаете, че нищо няма да ви застави да го напуснете тази нощ — нищо!

Тя се усмихна на неговата разпаленост.

— Но ако стане пожар?

— Не бъдете глупава — каза той почти нежно и те се засмяха.

Ан въздъхна тежко.

— Вярвам — каза тя и в този момент те чуха отварянето на външната врата и гласа на Марк в хола.

Той влезе с лице, мрачно като облак.

— Е, Брадлей, какво искаш?

Брадлей погледна зад него, видя Тайзър да закача шапката си в хола и почака, докато и той влезе в стаята.

— Исках да си поговорим.

— Приятелски? — попита Марк с гримаса.

Марк погледна момичето.

— Ол райт, мила, ще се видим след пет минути — каза той, но Брадлей се намеси.

— Мис Перимен може да чуе всичко, което ще кажа — отнася се до Ли Жозеф.

Марк беше очевидно успокоен.

— О, само това! Видях няколко от твоите бригадири тази нощ… няма да ми кажеш, че сте намерили Ли Жозеф? Знаеш моето мнение: той избяга в Холандия, същата нощ един холандски параход слезе надолу по реката. Всички на борда му бяха приятели.

По устните на Брадлей се появи лека усмивка.

— Това е твоя теория, нали? Е, добре, преди един месец ние престанахме да търсим в блатото.

— Преди един месец? — повтори Марк. — Година след изчезването му? Твърде търпелива тълпа сте вие.

— Невероятно — каза Брадлей. — Търпението е най-любимата ни игра.

— Моята е… — почна Марк.

— Да ограбвате съседите си, — каза Брадлей в същия момент. — Вие харесвате Ли Жозеф, нали, мис Перимен?

Тя кимна.

— Да, видях го само за няколко минути, но в него имаше нещо твърде патетично, твърде мило. Неговите въображаеми деца, аз почти ги видях.

— Това страшно действуваше на нервите, моя мила приятелко — прозвуча тънкият глас на Тайзър.