Едгар Бъроуз - Тарзан и съкровищата на вълшебния град

Това, което спаси лейтенант Алберт Вертер от разстрел, бе доброто име на неговите прадеди. Вместо да застане пред трибунала, той беше изпратен в най-отдалечените постове на военните части в Конго.

През първите дни от своето пристигане тук той беше искрено признателен на онези свои близки, които му бяха помогнали. Но шестте месеца на постоянна самота, гнетящо еднообразие и пълно откъсване от външния свят го промениха и постепенно възвърнаха враждебността му към околните. Той тъгуваше за веселия и шумен живот в Брюксел и тази тъга беше най-силното чувство, което беше изпитвал през живота си, по-силно дори от спомена за извършените от него престъпления. Той стана мълчалив и съвсем се затвори в себе си. Дори започна да мисли със злоба за същите тези хора, които му бяха помогнали, изпращайки го тук. И понеже не беше способен да промени нищо в живота си, той реши, че за всичко са виновни властите в Конго и най-вече командирът на неговата част.

Този офицер беше студен и мълчалив човек. Той не се ползваше с особената обич на подчинените си, но все пак черните му войници го уважаваха.

Той и Вертер прекарваха вечерите си заедно, седнали на верандата пред общата им квартира, мълчаливо пушейки цигара след цигара. И никой от двамата нямаше желание да прекъсне това мълчание. Това продължи цели шест месеца. Вертер започна да свиква, но заедно с това ненавистта му към този човек растеше, като постепенно се превръщаше в маниакално чувство. Струваше му се, че капитанът го презира заради миналото му, и мрачната злоба на Вертер растеше и се развиваше, докато дойде съдбоносната вечер.

Те седяха, както винаги, на верандата и допушваха в мълчание цигарите си. Изведнъж Вертер скочи. Свитите му очи се наляха с кръв, клепачите потрепнаха, а пръстите стиснаха дръжката на револвера.

— Вие наново ме оскърбявате! — извика той. — И това ще ви е за последен път. Аз съм благородник и не ще позволя да ми се присмиват!

Капитанът учудено го погледна. Беше му се случвало и по-рано да вижда хора, подивели в джунглата, обезумели от самота и гнетяща скръб. Той стана и протегна ръка, за да я сложи на рамото на лейтенанта. Искаше да го успокои, но Вертер не разбра движението му. Цевта на револвера му беше наравно със сърцето на капитана. Вертер дръпна спусъка и офицерът без никакъв стон се свлече на дъсчения под.

Мъглата пред очите му се разпръсна и той видя какво е направил. Чуха се възбудени гласове откъм войнишката барака. Чу се също, че някой тича в тъмнината. Ето сега ще го заловят, ще го убият, а ако не го убият, ще го предадат на съда, което е едно и също, само че ще бъде направено с по-голяма тържественост.

Вертер не искаше да умира. Никога досега той не беше изпитвал такава жажда за живот досега. Хората приближаваха към него. Какво да прави? Огледа се, сякаш търсеше нещо за свое оправдание, но не видя нищо освен топлия труп на капитана. Тогава се обърна и побягна през двора, стискайки револвера в ръката си. На вратата го пресрещна часовоят. Вертер не се спря, не се опита да използва авторитета си на офицер. В движение той вдигна оръжието си и застреля войника. Взе пушката и патрондаша и потъна в мрака на джунглата.

Цяла нощ се провираше напред. Понякога близкият рев на лъв го караше да се спре, но много скоро той отново продължаваше своя път. Страхуваше се много повече от хората, отколкото от дивите животни.

Небето вече просветляваше, а Вертер все вървеше напред. Не чувстваше нито глад, нито умора. Мислеше си само за ужасите на затвора и на трибунала. Не знаеше колко време е бягал, нито пък мислеше за това. Вървеше все напред и напред, като с мъка повдигаше краката си, докато най-накрая падна съвсем обезсилен. Гладът и умората го бяха изтощили и той загуби съзнание.

Така го намери Ахмед Зек. Още щом го съзряха, неговите черни спътници посегнаха към копията си, но Ахмед ги възпря. Човекът трябва първо да се разпита и после да се убие, а не първо да се убие, а после да се разпита. Арабинът усети, че нещо се е случило, и реши да се възползва от това.

Пренесоха лейтенанта в палатката на Ахмед и там няколко роби се заеха да го свестяват. Скоро Вертер отвори очи. Видя надвесени над себе си черни лица, а в дъното стоеше арабин. Вертер отново затвори очи и чу:

— Аз съм Ахмед Зек! А ти какъв си? — прозвуча заплашителен глас.

— Ахмед Зек! — очите на Вертер се разтвориха широко, а сърцето му се сви от неприятно чувство. Той бе попаднал в ръцете на най-отявления враг на белгийската военна униформа. В продължение на доста години военните служби се мъчеха да заловят този човек и неговите хора, но безуспешно. Вертер бързо съобрази, че и той самият е също така безправен пред закона, както арабинът. Двамата бяха равни и белгиецът реши да се възползува от това.