Едгар Бъроуз - Тарзан и съкровищата на вълшебния град

— Белгийците ме преследват. Те са по дирите ми и искат да ме убият. Дойдох, защото знам, че ти можеш да ме защитиш. Готов съм да постъпя на служба при теб. Аз съм опитен войник и умея да се бия — добави той след кратка пауза.

Ахмед огледа европееца. Първата му мисъл беше, че европеецът лъже. Но ако говореше истината, то си заслужаваше на предложението му да се обърне внимание. Един опитен войник никога не беше излишен, още повече знаещ европейското военно дело. Ахмед смръщи вежди и сърцето на Вертер се сви. Белгиецът не познаваше Ахмед, който бе способен да се намръщи тогава, когато друг би се усмихнал, и би се усмихнал тогава, когато друг би потръпнал.

— Е, какво. Дори и да ме лъжеш, винаги мога да те убия — каза арабинът. — Какво би искал от мен освен това, че ти подарявам живота?

— Само храна, облекло и подслон — отговори Вертер и добави след кратко мълчание: — А после, ако заслужа повече, ще се споразумеем.

И така уговорката стана. Алберт Вертер, лейтенантът от белгийските военни служби, стана член на организацията, предвождана от престъпника Ахмед Зек.

Заедно с тези подивели мъже той извършваше дръзки нападения над кервани и над села и се връщаше в лагера, натоварен със заграбена слонова кост и пленници, които после продаваха скъпо в робство. Той се мъчеше да не отстъпва по нищо на своите нови другари и се сражаваше със същата ярост и жестокост като тях.

Ахмед Зек с видимо удоволствие следеше успехите му. Постепенно започна да му вярва. Благодарение на това Вертер се ползваше с по-голяма свобода и независимост. Стигна се дотам, че Ахмед реши да сподели една своя отдавнашна мечта.

— Чувал ли си някога за този, когото наричат Тарзан? — попита той веднъж Вертер.

— Чувал съм, но никога не съм го срещал.

— Ако не беше той, ние отдавна да сме богати — продължи арабинът. — От много години той ни преследва. Изгони ни от най-богатите области на страната. Въоръжава срещу нас туземците. Много е богат и ако сполучим да ни плати със златото си, не само ще бъдем отмъстени, но ще бъдем възнаградени за загубите, които сме понесли заради него.

Вертер извади една цигара от покритата си със скъпоценни камъни табакера:

— А ти мислил ли си как да стане това?

— Той има жена — отговори арабинът. — Казват, че била много красива. За нея на север бихме могли да получим много пари, ако Тарзан откаже да ни даде откуп.

Вертер се замисли. Нещо в него се възпротиви на мисълта, че трябва да помогне да бъде продадена една бяла жена като робиня в някой мюсюлмански харем. Вертер погледна към арабина и видя как очите му се свиват. А той искаше да живее. И какво го интересуваше тази жена! Разбира се, че тя е от обществото, което го прокуди. Следователно тя беше негов враг. Ако се откажеше да участва в това отвличане, Ахмед щеше да го убие. И все пак животът му беше най-скъпото нещо на този свят!

— Не се решаваш? — попита изпитателно Ахмед.

— Мислех доколко изпълнимо е това, както и за наградата, която да поискам. Като европеец само аз мога да получа лесен достъп до къщата. Ти надали ще намериш друг изпълнител за тази задача. Рискът е голям и трябва добре да се заплати. Нали, Ахмед Зек?

Арабинът се усмихна доволно.

— Добре казано — рече той и потупа белгиеца по рамото. — Заслужаваш добро възнаграждение и ще го получиш.

И те коленичиха върху избелелия килим под коприните на някогашната великолепна шатра на Зек. Благодарение на африканското слънце Вертер беше заприличал на арабина. Те дълго си шепнаха в тъмнината, а когато небето порозовя, Вертер прегледа белгийската си военна униформа. Ахмед му даде малък корков шлем и европейско седло. Екипиран по този начин, Алберт тайнствено напусна лагера.

Две седмици по-късно Джон Клейтън, лорд Грейсток, връщайки се вкъщи след прегледа на обширните си африкански владения, забеляза една група хора, която яздеше през равнината между неговата къща и гората.

Той спря коня си и проследи малкия отряд. Острият му поглед беше привлечен от блесналия на слънцето бял шлем на конника, който яздеше отпред. Мислейки, че това е странстващ ловец европеец, който се е упътил към дома му с надежда да получи там гостоприемство, лорд Грейсток дръпна поводите и бавно тръгна срещу непознатия. След половин час двамата вече влизаха заедно в къщата, а малко по-късно лордът представи на жена си господин Жюл Фреко.

— Ние се заблудихме! — обясни господин Фреко. — Моят водач никога досега не е бил по тези места и затова се наложи да вземем хора от последното село, но те скоро се разбягаха. Щастлив съм, че ви срещнах. Да си кажа право, не знам какво щяхме да правим, ако не бяхме се озовали случайно във вашите владения.