Едгар Бъроуз - Тарзан и съкровищата на вълшебния град

— Аз съм Тарзан от племето на маймуните — отвърна с гордост той така, както би казал: „Аз съм Джон Клейтън, лорд Грейсток!“

Магьосникът трепна и затвори очи. Когато пак ги отвори, в тях се четеше готовност да изтърпи всички изтезания, които му готви този страшен дух на джунглата.

— Защо не ме убиваш? — попита той.

— Защо да те убивам? — учуди се Тарзан. — Не си ми направил нищо лошо. А и без това умираш.

— А защо не би ме убил?

— Бих те спасил, ако можех, но това е невъзможно. Защо мислиш, че ще те убия?

Старецът помълча няколко минути и после, събрал сетни сили, се опита да изрече:

— Аз те познавам от по-рано. Още от онова време, когато ти скиташе из джунглите, близо до земите на Мбонга. Аз вече бях магьосник, когато ти уби Кулонга и други воини и ограби нашите колиби и съдовете ни с отрова. Отначало не те познах, но после си спомних за белокожата маймуна, която живееше с косматите и дотягаше на жителите на селото на Мбонга. Ти си богът на горите, Мунанго-Ксевати, за когото ние оставяхме храна зад оградата на нашите жилища. Преди да умра, кажи ми: човек ли си или дявол?

Тарзан се засмя:

— Човек съм, разбира се! — каза той. Старецът въздъхна и поклати глава.

— Ти искаше да ми спасиш живота и аз съм ти благодарен — каза той. — Аз съм велик магьосник! Прочетох в собствената си кръв, която намазах на ръката си… Чуй, белокожи!… Тежки дни те очакват. Върни се назад, Мунанго-Ксевати! Върни се назад, докато не е късно. Опасност те чака напред, опасност те чака назад. Но онази, която е напред, е по-страшна. Аз виждам…

Той затихна, после простена, сви се на кълбо и умря.

Тарзан така и не научи докрай кървавото предсказание.

Беше вече много късно, когато се върна в колибата и легна между воините си. Никой не беше забелязал неговото отсъствие. Преди да заспи, помисли за предупреждението на магьосника. И на сутринта си спомни за него, но не се върна назад. Само ако знаеше какво готвеше съдбата на най-скъпия му човек, той би оставил всичко: и джунглата, и златото на Опар, и би се втурнал назад с всички сили.

В това утро един друг бял човек на няколко километра зад Тарзан размишляваше за онова, което беше чул през нощта. Това беше Вертер, който почти се бе разколебал в намеренията си. В нощната тишина той бе чул далеч напред звук, който го изпълни с безумен страх. Не беше допускал, че такъв звук може да излезе от гърдите на земно същество. Това беше победният вик на маймуната самец, който Тарзан отпрати към луната Горо. Когато го чу, Вертер се разтрепери и покри лицето си с ръце. Дори и при ярката дневна светлина той продължаваше да се бои. Искаше му се да избяга от незнайните опасности, които му вещаеше ехото, разнесло се през нощта. Задържа го друг, по-голям страх — страхът от Ахмед Зек.

Тарзан си пробиваше път през джунглата, а Вертер неотменно го следваше.

На края на пустинна долина, зад която се виждаха златните куполи на Опар, Тарзан се спря. Понеже беше обещал на Джейн да бъде предпазлив, той се приготви за нощно разузнаване.

С падането на мрака потегли на път, а Вертер, който беше наблизо, го последва.

Пред външните стени на града се издигаше висока гранитна скала. В нея беше прокопан тунел, който водеше към съкровищата на Опар. Цялото пространство пред скалата беше осеяно с каменни блокове и криейки се зад тях, Вертер можеше да остане незабелязан.

Тарзан с лекота се изкачи горе, но в един момент изчезна, като остави Вертер в недоумение. След малко се появи и отново изчезна. Белгиецът се притаи зад една скала, но като не чуваше стъпките на Тарзан, излезе и внимателно се огледа. Надяваше се да намери входа към скривалището, преди Тарзан да се е върнал. Съвсем скоро откри тясна пукнатина в скалата. Изгладени от времето гранитни стъпала водеха навътре в скалата. Белгиецът успя да се промуши и попадна в тъмен тунел. Радостта му беше голяма, но и страхът да не срещне Тарзан не беше малък.

В това време лорд Грейсток се промъкваше внимателно, опипвайки всяка своя стъпка. Тук, зад масивна дъбова врата, покойни ръце бяха положили несметно богатство, принадлежало на владетелите на Атлантида — великия материк, лежащ под водите на Атлантическия океан.

Тарзан стоеше по средата на подземието. Нищо не нарушаваше мъртвата тишина. Никой не беше идвал тук след него. Доволен, той тръгна назад и за малко не се сблъска с Вертер, който успя в последния момент да се скрие зад издатината на една скала. Тарзан излезе от тунела и се запъти в оная посока, където неговите верни вазири го очакваха. Спря се на края на скалата и огласи долината с тътнещия рев на лъв. Повтори и потрети. После се спря, вслушвайки се внимателно в замиращото ехо. В отговор от далечния край на равнината слабо се дочу също такъв рев — веднъж, два, три. Басули, предводителят на вазирите, чу призива на господаря си и отговори.