Едгар Уолъс - Летящата бригада

— Той има работа с толкова лоши хора, че е мъчно да мисли въобще за някого добре — каза тя. — Интересно е, защо той говори за Ли Жозеф? Аз мислех много за него днес.

Марк стоеше прав и я наблюдаваше намръщено.

— Никога не съм те виждал в такова настроение, Ан. — Не си играй само с пианото — изсвири нещо, отдавна не си свирила.

Тя виновно вдигна очи.

— Не ми се свири — каза тя и добави: — О, много добре… спомняш ли си как съдията каза „много добре“?

Тя засвири. Марк кимна към Тайзър.

— Нещо се е случило с Ан — каза той шепнешком.

— Не мога да я разбера — трепереше Тайзър. — Нервите ми са опънати до крайност.

Ан извика от пианото:

— Изгасете някои от лампите, не мога да свиря Шопен при такава светлина.

Марк отиде към ключа и изгаси всички лампи, освен тази при пианото и двете малки над камината, и в настъпилата тъмнина лицето на Тайзър се сви в гримаса на крайна безпомощност.

— Не мога да търпя това, Марк, тя е дяволски темпераментна.

Но Марк Джил не го слушаше.

— Защо се интересува този човек от Ли Жозеф? — попита той.

Тайзър се огледа и понижи глас.

— Мислиш, че той знае, че е жив?

— Жив? Глупак! — каза Марк ядосано. — Застрелях го от шест крачки. Бих могъл да видя мястото, където куршумът удари гръбнака му. Жив! Не би могъл да избяга, това беше абсолютно невъзможно. Той лежи в калната дупка под къщата.

Мелодията се промени, звуците сега бяха страшно познати.

Тя свиреше „Chausou d’Adien“. Тайзър хвана рамото му.

— Марк, чуваш ли какво свири? Спри я, за бога! Той свиреше същото на цигулката си.

— Млъкни, глупак! — изръмжа Марк. — Една мелодия не може да ме накара да треперя.

Внезапно Ан спря да свири и вдигна глава.

— Какво е това? Чухте ли нещо? — попита тя.

— Нищо не съм чул. Вероятно си чула гласа на Тайзър.

Тя поклати глава.

— Беше звук от цигулка — каза тя.

— Въобразяваш си — каза Марк.

Още докато говореше, той чу слаби звуци от цигулка. Това беше мелодията, която свиреше старият Ли.

— Слушай!

Звукът идваше от съседната стая — от спалнята на Марк.

— Някой свири — каза Марк, направи една крачка, но изведнъж видя вратата на спалнята му бавно да се отваря и на светлината се появи…

— Ли Жозеф! — възкликна той.

Малко повече побелял, по-наведен, косата му по-невчесана, старият кожен калпак изтъркан и износен; цигулката беше под мишницата му; държеше лъка в покритата си със сини жили ръка.

Ан беше станала от стола и наблюдаваше не страхливо, но съвършено погълната от това видение. Тя чу как Тайзър изпищя и падна на пода, като скриваше лице в ръцете си.

— Махни го! Махни го! Ти си мъртъв… шест крачки!

— Ли Жозеф! — пробъбри пак Марк.

Старецът показа неравните си зъби в зловеща усмивка.

— А, добрият Марк и добрият Тайзър! Влезте, мои малки! — Той въведе в стаята невидимите си деца. — Вижте добрите приятели на Ли Жозеф… виждате ли ги, малки Хайнрих и Ханс? Това е добрият Марк. Ти ще дойдеш скоро в „Леди Стерс“, нали Марк? И ти млада леди, сестрата на Рони, ще дойдеш да видиш стария Ли Жозеф? Скоро ли ще дойдеш?

Ан кимна.

— Когато полицията ми върне къщата, аз ще ви повикам.

Той не каза нито дума повече на Марк, нито на страхливеца на пода. Премина през стаята и никой не го спря. Марк го наблюдаваше удивен и скоро чу външната врата да се затваря.

Шумът от затварянето й като че ли го събуди от замайването. Той изтърча до коридора, после по стълбите надолу, но Ли Жозеф не се виждаше. Когато се върна в столовата, чу телефонът да звъни и отиде към апарата.

— Ти ли си Мак Джил? — беше гласът на Брадлей. — Тук инспектор Брадлей. Говоря от Скотланд Ярд. Разбрах, че Ли Жозеф е в Лондон и сметнах за нужно да те предупредя.

— Защо именно мен? — попита Марк ядосано.

— Ако ти не знаеш, никой не знае — беше загадъчният отговор и после той чу окачването на слушалката.

Нагоре и надолу по мизерните улички, които ограждаха „Леди Стерс“, мълвата бързо се разпространи. Ли Жозеф се беше върнал. Всъщност никой не се учуди. Ли Жозеф, с малките си приятели духове, имаше нещо безсмъртно в себе си. А той беше известен — нямаше по-известен човек от него в Англия. Не беше ли вършил търговията си под самия нос на полицията и не изиграваше ли всяко „боби“, което се опитваше да го пипне? „Ливадите“ и всички мръсни свърталища от околността се питаха само едно: ще бъде ли Ли Жозеф арестуван или не?

Сега всеки знаеше защо полицията спря да рови в блатото. Колко добре я изигра старикът; да им създаде толкова главоболия и в последния момент отново да се появи!