Едгар Уолъс - Лице в мрака

Над Лондон започна да се спуска сива мъгла и мъжът, който спря пред къщата с номер 551 на Портмън Скуеър, не се виждаше ясно. Изглежда, едва се държеше на краката си и устата му се изви в грозна усмивка, когато погледна нагоре към тъмните прозорци.

Искаше да даде на стария тип урок, че не бе добре да мами другите. Защо този Малпас да води разточителен живот, докато най-добрият му агент се бъхташе здравата? Това се питаше Лейкър всеки път, когато бе пиян. Наистина целият му външен вид говореше за страшната му немотия: както продълговатото му небръснато лице с пресичащия го по диагонал белег от средата на бузата до върха на брадичката му, така и мизерният му костюм.

След като се вгледа за момент надолу към грубите си ботуши, той се изкачи по стъпалата и почука. Веднага един глас, който идваше сякаш съвсем отблизо, попита:

— Кой е?

— Лейкър е — отговори той високо.

Външната врата се отвори безшумно и той влезе. Без да се бави, пресече голото преддверие, качи се по вътрешната стълба и се озова направо в една затъмнена стая. Единствената светлина идваше от покрита със зелен абажур лампа върху бюрото, зад което седеше възрастен човек с ужасно лице. Лейкър се бе спрял след прага и чу как вратата се затвори зад него.

— Седнете — рече мъжът от другия край на стаята и Лейкър, като се усмихваше, се отпусна на отдалечения само на две крачки стол.

— Кога дойдохте?

— Тази сутрин, с „Булавайо“. Имам нужда от пари, и то бързо, Малпас.

— Оставете това, което носите, на масата и елате отново след четвърт час, за да вземете парите.

— Искам ги сега — изръмжа пияният настойчиво.

Малпас обърна към него отвратителното си лице.

— Тук командвам аз — каза той грубо. — Пиян сте и при това винаги сте бил безразсъден.

— Но не толкова безразсъден, за да се излагам на подобни опасности и по-нататък. И вие също сте в опасност, Малпас! Не знаете кой живее до вас.

Малпас се загърна по-добре в бродиралия си халат и се изкашля.

— Глупак такъв! Като че ли не живея тук нарочно, за да съм близо до него.

Пияният го зяпна с отворена уста.

— Но… но той е един от тези, които обирате. Той е крадец, но вие го крадете. Защо тогава трябва да живеете в съседство с него?

— Това си е моя работа — отвърна другият. — Оставете стоката и изчезвайте!

— Няма да оставя нищо тук, а също няма и да си отида, преди да разбера всичко за вас, Малпас — каза Лейкър, като стана. — Надали е случайно, че седите на единия край на тази тъмна стая, а мен ме оставяте тук на другия. Искам да ви видя веднъж отблизо, приятелче. И не мърдайте! Не можете да видите пистолета в ръката ми, но той е там, повярвайте ми!

Пристъпи две крачки и отскочи назад. Една тел, опъната напряко през стаята и невидима в тъмнината, го накара да загуби равновесие и в този момент светлината изгасна. Разярен, той се втурна напред, скъса телта, препъна се в друга, която минаваше ниско над пода, и се просна с цялата си дължина.

— Запалете лампите, стар негоднико! — извика той, като се изправи отново на краката си. — Вие ме крадете, от години живеете на моя гръб! Вадете парите, дявол такъв, или ще ви издам!

— Заплашвате ме за трети път!

Гласът прозвуча зад гърба му, той се извърна побеснял и стреля. Покритите с плат стени заглушиха гърма, но в блясъка на изстрела забеляза една фигура да се промъква към вратата. Стреля още веднъж.

— Запалете осветлението! — изрева той, но в този момент вратата се отвори и той видя фигурата да изчезва навън. За секунда достигна стълбите. Нищо не се виждаше! Зад гърба му вратата се затвори с леко прещракване. Тогава забеляза друга врата, хвърли се към нея и напразно завика Малпас. Никакъв отговор! Видя нещо да лежи на пода и го вдигна. Беше изкусно изработена и оцветена восъчна брадичка с два ластика, единият от които бе скъсан. Това го накара да се разсмее.

— Малпас, брадичката ви е в мен! — викна той. — Излезте, иначе ще занеса смешната ви брадичка в полицията!

Мълчание.

След като не получи отговор, той слезе по стълбите и се опита да отвори външната врата. Но тя нямаше дръжка, а ключалката й бе толкова мъничка, че през нея нищо не можеше да се види. Като проклинаше, той се затича отново нагоре по стълбите и почти бе достигнал първия етаж, когато долови шум над главата си. Вдигна очи и разпозна грозното лице, после видя някакъв тъмен предмет да пада и се опита да го избегне. Секунда по-късно се търкулна като чувал с картофи надолу по стълбите.