Едгар Уолъс - Лице в мрака

Одри вече стоеше на мръсното шосе, когато Дик дотича до нея с шапка в ръка и израз на разкаяние върху хубавото си лице.

— Съжалявам много! Пострадахте ли?

Даде й седемнадесет, макар тя да бе вече на деветнадесет години. Облеклото й бе евтино, палтото явно прекроявано. Дори кожената му яка бе износена и похабена. Тези факти обаче му убягнаха. Гледаше я само в лицето, чиято красота му се стори безупречна. Линията на веждите или разположението на очите, изящната уста или цветът и гладкостта на кожата… Страхуваше се, че ако я чуе да говори, можеше Да се окаже, че тази, която мислеше за принцеса, ще има грубия говор на селянка.

— Не, само се изплаших малко. Но сега ще изпусна влака си. — Тя погледна угрижено към повреденото предно колело.

Гласът й разнесе тревогите му. Принцесата-просякиня бе дама!

— До гарата в Барнхъм ли сте? — запита той делово. — Тя ми е на пътя, а освен това трябва да пратя помощ на бедния ви шофьор.

— Защо не внимавате? — проклинаше ядосано шофьорът на таксито. — Пътят само за вас ли е?

Дик разкопча палтото си и бръкна за портфейла си.

— Ето визитката ми, една банкнота и молбата ми да ме извините — рече той. — Ще ви изпратя някой от Барнхъм. А сега, госпожице, ще ми се доверите ли?

Като се усмихна, тя се качи, куфарът й бе пренесен от таксито и Дик зае мястото си.

— Мога ли да ви откарам до Лондон? — попита той, след като подкара колата.

— Мисля, че бих предпочела да пътувам с влака. Възможно е сестра ми да дойде на гарата да ме посрещне.

— Някъде наблизо ли живеете?

— Да, имах птицеферма във Фонтуел. Но от пилета не можех да живея, затова продадох старата къща — или по-скоро всичко се стопи в ипотеките.

— Хубаво е, че имате сестра, която ще ви чака на гарата — каза той почти бащински. Тя му изглеждаше толкова млада. — А, ето че сме в Барнхъм вече!

Слезе заедно с нея, пренесе нищожно малкия й куфар до вагона и настоя да изчака потеглянето на влака.

— Сестра ви в Лондон ли живее?

— Да, на Кързън Стрийт.

— Тя… искам да кажа, тя работи ли там?

— О, не. Тя е омъжена — за господин Мартин Елтън.

— По дяволите! — изплъзна му се от устата за негов ужас. Но за щастие тогава се чу сигналът на влака и Дик изтича да купи един-два вестника.

— Много мило от ваша страна, господин…? Аз се казвам Одри Бедфорд.

— Няма да забравя това име! — извика той подире й, тъй като влакът потегли.

Върна се бавно към колата си. Дора Елтън, сестра й, бе именно тази лондонска мо-шеница, която най-усърдно преследваше.

Лейси Маршълт някога бе бил сенатор в Законодателната комисия на Южна Африка и оттогава носеше — за най-голямо удоволствие на помощника си Тонгър — титлата „ескуайр“.

През една мрачна сутрин той стоеше на прозореца и гледаше навъсено дъжда навън, когато Тонгър влезе да му донесе пощата. Маршълт взе един син плик, отвори го и прочете: „Успях!“

— Изпрати му двадесет лири! — каза той и хвърли писмото на прислужника си.

Тонгър прочете съобщението и рече замислено:

— Писмото наистина ли идва от Матйесфонтен?

— Не виждаш ли печата на плика? — отвърна Лей-си.

— Хм, да! Слушайте, Лейси, кой е човекът, който живее в съседство? — продължи Тонгър. — Казва се Малпас. Вчера говорих с един полицай и той каза, че този тип не бил с всичкия си, живеел съвсем сам и сам си гледал домакинството. Кой може да е той?

— Изглежда, знаеш за него повече, отколкото аз — измърмори Маршълт.

— Ами ако е той? — предположи Тонгър.

Маршълт се извърна:

— Изчезвай оттук, магаре такова!

— Частният детектив, който поръчахте, чака навън — каза спокойно Тонгър и Лейси изруга.

— Защо не каза веднага? С всеки ден ставаш по-глупав! Недей да се подсмихваш така! И доведи човека!

В стаята влезе бедно изглеждащ мъж и подаде на Лейси една снимка.

— Намерих я — рече той — и набързо направих тази снимка. Това е тя, казва се Одри Бедфорд. Майка й е починала — преди пет години. Но имам и нейна снимка, само че групова. — Той извади една по-голяма снимка и Лейси припряно му я взе от ръката.

— Боже мой! Да, още като видях момичето, имах чувството…

— Значи я познавате, господин Маршълт?

— Не! Какво прави? Сама ли живее?

— Досега е живяла сама, но съвсем скоро е трябвало да продаде къщата си. Трябва да е останала без средства и вчера е отпътувала за Лондон.

— Красива е като картинка, нали?

— Да, наистина е изключително красива. За съжаление не ми провървя, тъй като капитан Шенън се появи в ресторанта във Фонтуел, за да смени гума.