Едгар Уолъс - Убийството с нарцисите

— Не ви разбирам, господин Лайн.

Младата жена, която гледаше Торнтън Лайн, беше чудно хубава. Кожата й беше гладка и нежно розова, а в дълбоките й сериозни сиви очи проблясваше пламъче, което би стреснало всекиго, стига той да не бе толкова опиянен от гениалността и дарбата си да убеждава, както собственикът на универсалния магазин „Лайн“.

Той не я поглеждаше в очите. Наблюдаваше одобрително безукорната й снажна фигура, отметнатата хубава глава, изваяните й нежни ръце.

Лайн приглади назад черния си перчем и се усмихна. Живееше с убеждението, че лицето му е белязано от проницателния му ум, а донякъде болезненият му цвят би могъл да мине за отличителна черта на „блед мислител“.

Отмести очи от големия еркерен прозорец, който гледаше надолу към претъпкания магазин, и се взря в младата жена.

Беше наредил кабинетът му да е на мецанина и да е с големи прозорци, та когато пожелае, да хвърля по някой поглед към най-важната част от голямата фирма, която имаше късмет да притежава.

Забеляза как от време на време към него се обръща по някое лице и разбра, че вниманието на всички момичета е привлечено от малката сцена, която се виждаше от долния етаж и в която против волята си участваше една служителка. Тя също го забеляза и се ядоса още повече. Понечи да си тръгне, ала Лайн я спря.

— Не разбирате, Одет. — Говореше тихо и напевно, с едва доловима нежност. После внезапно попита: — Прочетохте ли книжката ми? Сигурно ви се е видяло доста странно човек с моето положение да си пилее времето с поезия. Повечето стихове съм написал преди да се заема с този отвратителен, проклет магазин… преди да се превърна в търговец!

Момичето мълчеше и Лайн го изгледа с любопитство. Сетне пак попита:

— Какво ще кажете за стиховете?

Устните й трепереха и Лайн пак го изтълкува погрешно.

— Нямах намерение да обсъждам стихосбирката ви — отвърна жената с нарастващо възмущение, — но понеже ми е дадена с определена цел, ще ви кажа, че само изрод би могъл да я напише и само някой малоумник ще я чете с удоволствие!

Той почервеня. Суетата му беше дълбоко засегната.

— Каква еснафка сте, госпожице Райдър! — изхили се Лайн.

Стиховете бяха посрещнати възторжено от най-прочутите критици в страната, според тях те възпроизвеждали цялата красота на древната елинска поезия.

Жената понечи да каже нещо, но се отказа и стисна зъби. Сетне попита:

— Мога ли да си вървя, господин Лайн?

— Още не — отвърна хладно той. — Преди малко споменахте, че не разбирате за какво говоря. Този път ще го кажа по-ясно. Както сигурно знаете, сте много красиво момиче, а съдбата по всяка вероятност ви е отредила да станете съпруга на някой обикновен човечец с еснафски манталитет, който направо ще ви зароби. Такава е орисията на жената от средното съсловие. И за кой дявол ще се примирявате с такова положение? Само защото някакъв тип в черно сако и бяла риза ви е мърморил нещо, което няма смисъл и значение за всеки с малко мозък в главата. Нямаше да си правя труда да се занимавам с вас и да ставам за смях, ако не бях готов да ви ощастливя, каквото и да ми струва това.

Приближи се бавно до нея и сложи ръка на рамото й. Тя инстинктивно се дръпна и Лайн се засмя.

— Какво ще кажете?

Момичето се обърна към него с искрящи очи.

— Ще кажа, че предпочитам да съм жена на някой отруден човечец с чисти помисли, отколкото да се свържа с тип като вас! Нямате никакво право да ме обиждате единствено защото съм на работа при вас, само един негодник ще ми предложи такова нещо.

Морав от гняв, Лайн кресна:

— Знаете ли с кого говорите?

— Говоря с Торнтън Лайн — рече задъхана тя, — известен като собственик на универсалния магазин „Лайн“, работодател на Одет Райдър, която получава от него три лири седмично…

Дъхът му секна от ярост.

— Мерете си думите! — изсъска той.

— Говоря с мъж, който с живота си петни самото понятие „човек“ — поде бързо момичето. — Мъж, който в нищо не е искрен, който живее благодарение на ума и името на баща си, с парите, които трупа от къртовския труд на по-свестни от него хора. Не ме е страх от вас — отсече с ненавист младата жена, когато Лайн пристъпи към нея. — О, зная, че няма повече да работя за вас, напускам още довечера. В Лондон има други места, където уважават почтеността, а такива като вас получават каквото заслужават!

Мъжът беше оскърбен, унизен, едва ли не смазан от презрението й. Бе загубил дар-слово, само поклати глава, посочи с треперещи пръсти вратата и прошепна: