Едгар Уолъс - Убийството с нарцисите

— Мога ли да дойда с теб? — попита Лин.

Тарлинг се поколеба.

— Да, можеш, но ще трябва да ме следваш.

Каримор Маншънс представляваше голям квартал, притиснат между два по-аристократични и скъпи жилищни района на Еджуеър Роуд. Приземният етаж бе зает от магазинчета, от които сградата евтинееше, ала пак беше доста скъпа и както предположи Тарлинг, наемите бяха прекалено високи за касиерка в магазин, ако тя не живееше със семейството си. Обяснението, както установи той, беше, че в сутерена жилищата бяха доста окаяни и затова се предлагаха по-евтино.

Озова се пред вратата от полиран махагон на едно такова жилище и се зачуди как ли да оправдае пред момичето късното си посещение. А че то ще иска такова обяснение, стана ясно от нескритото подозрение, което се изписа по лицето му, когато отвори вратата.

— Да, аз съм госпожица Райдър.

— Мога ли да ви видя за мъничко?

— Съжалявам — поклати глава младата жена, — но съм сама и не мога да ви поканя вътре.

Началото беше лошо.

— А не е ли възможно да излезете вие? — попита настойчиво той и момичето неволно се усмихна.

— Невъзможно е да изляза с непознат — отсече то. По погледа му пролича, че донякъде се забавлява.

— Тъй си е — засмя се Тарлинг. — Ето картичката ми. Не съм особено прочут в страната, едва ли знаете името ми.

Тя я взе, прочете написаното и попита с тревога в гласа:

— Частен детектив ли? Кой ви изпраща? Сигурно не господин…

— Не господин Лайн — успокои я той.

Младата жена се поколеба за миг, сетне отвори вратата по-широко.

— Влезте. Можем да говорим и тук, в преддверието. Значи не ви е изпратил господин Лайн.

— На господин Лайн много му се щеше да дойда — отвърна Тарлинг. — Ще издам нещо, което ми е доверил, но не смятам, че той заслужава моята лоялност. Не зная защо ви безпокоя, но имам чувството, че трябва да ви предупредя да се пазите.

— От какво? — попита момичето.

— От машинациите на един господин, с когото сте се държали… — Тук той се поколеба каква дума да употреби.

— Много обидно — довърши тя вместо него.

— Не зная колко обидно — засмя се Тарлинг, — но явно сте ядосали с нещо господин Лайн и той е решен да ви го върне. Не искам да ми се доверите, давам си сметка, че едва ли ще седнете да ми се изповядвате. Но държа да знаете, че господин Лайн скалъпва срещу вас обвинение в кражба.

— В кражба ли? — викна тя изненадана и възмутена. — Срещу мен! Не е възможно да е толкова зъл!

— Защо да е невъзможно някой да е зъл! — Лицето на Тарлинг оставаше невъзмутимо, но очите му се смееха. — Зная само, че убеди господин Милбърг да заяви, че се е оплаквал от кражби във вашата секция.

— Не може да бъде! — викна категорично тя. — Господин Милбърг не би направил такова нещо. Направо невъзможно!

— Трябва да призная, че господин Милбърг отказваше да го стори — рече Тарлинг бавно, а сетне предаде разговора, без да споменава пряко или косвено за подозрението, което падаше върху Милбърг. — Както виждате — заяви в заключение мъжът, — трябва да се пазите. Не е зле да се срещнете с адвокат и той да се нагърби с тази работа. Не се налага да предприемате нищо срещу господин Лайн, но ще сте много по-неуязвима, ако сте изложили замисъла му пред компетентен човек.

— Благодаря ви, много ви благодаря, господин Тарлинг — каза топло тя и го погледна с такава сладка, трогателна и безпомощна усмивка, че спечели сърцето му.

— А ако не желаете адвокат — продължи той, — можете да разчитате на мен. Ще ви помогна, ако възникне някаква неприятност.

— Не можете да си представите колко съм ви благодарна, господин Тарлинг. Не ви посрещнах особено любезно!

— Ще си позволя да кажа, че само глупачка би ме посрещнала по друг начин.

Тя протегна двете си ръце, той ги пое насълзен. Момичето се овладя и го поведе към малката гостна.

— Е, да, загубих си работата — засмя се то, — но вече имам няколко предложения и смятам да приема едното. Ще си дам седмица почивка.

Тарлинг я спря с жест. Имаше свръхчувствителен слух.

— Очаквате ли някого? — попита я тихо.

— Не — отговори изненадано момичето.

— В апартамента живее ли друг човек?

— Имам прислужница, която спи тук, но тази вечер я няма.

— Тя има ли ключ?

Момичето поклати глава.

Тарлинг стана и Одет се почуди как такъв висок човек може да се движи толкова бързо и безшумно по незастлания коридор. Стигна при вратата, завъртя топката на секретната брава и внезапно я отвори. На изтривалката стаеше човек, който отскочи при неочакваната поява на Тарлинг. Непознатият носеше нов костюм, очевидно конфекция; беше мъртвешки блед, с онзи странен жълтеникав цвят на лицето, по който веднага ще познаеш наскоро освободен затворник.