Рей Бредбъри: Убийството

— Някои хора никога не биха извършили убийство — каза г-н Бентли.

— Кои например? — поинтересува се г-н Хил.

— Ами аз, както и мнозина като мен — отвърна г-н Бентли.

— Дрън-дрън! — отсече г-н Хил.

— Дрън-дрън?

— Чухте ме. Всеки може да извърши убийство. Дори вие.

— Нямам абсолютно никакъв мотив. Доволен съм от живота си, съпругата ми е добра жена. Разполагам с достатъчно пари, имам добра работа. Защо ми е да убивам? — попита г-н Бентли.

— Мога да ви накарам да убиете — рече г-н Хил.

— Не можете.

— Мога. — Г-н Хил се загледа вглъбено към потъналото в лятна зеленина градче.

— Не можете да превърнете порядъчен човек в убиец.

— Напротив, мога.

— Не, не можете!

— На какво сте готов да се обзаложим?

— Никога през живота си не съм се обзалагал. Не вярвам в такива неща.

— Ох, по дяволите, да бъде джентълменски облог тогава — каза г-н Хил. — Един долар. Долар срещу десетаче. Хайде, нима не бихте заложили десетаче? Ако не го направите, ще се покажете като истински страхопъзльо, при това страхопъзльо, който не вярва на собствените си думи. Нима не си заслужава десетаче, за да докажете, че не сте убиец?

— Шегувате се.

— И двамата хем се шегуваме, хем не. Целта ми е просто да докажа, че с нищо не се различавате от останалите хора. И също имате копче, което само трябва да се натисне. Ако го намеря, ще ви накарам да извършите убийство.

Г-н Бентли се разсмя непринудено, отряза края на пурата, намести я между пълните си устни и се облегна в люлеещия се стол. Бръкна в джоба на разкопчаната си жилетка, намери десетаче и го постави на перилото на верандата.

— Добре — каза той, позамисли се и извади още едно. — Залагам двайсет цента, че не съм убиец. Как ще докажете обратното? — Засмя се и притвори самодоволно очи. — Май ще ми се наложи да почакам доста години.

— Ще има установен срок, разбира се.

— О, нима? — Бентли се разсмя още по-силно.

— Да. Точно след един месец вече ще сте убиец.

— Точно след месец значи? Ха! — Избухна в смях, идеята беше абсолютно нелепа. Накрая дойде на себе си и се замисли. — Днес е първи август, нали? Значи на първи септември ще ми дължите един долар.

— Не, вие ще ми дължите две десетачета.

— Голям инат сте, нали?

— И представа си нямате колко голям.

Беше чудесна вечер в края на лятото, с превъзходен ветрец, без комари. Пурите горяха както трябва, далеч в кухнята съпругата на г-н Бентли тракаше с чиниите. Жителите на градчето излизаха на верандите и си кимаха един на друг.

— Това е най-глупавият разговор, който съм водил през целия си живот. — Г-н Бентли вдиша с наслада и долови уханието на прясно окосена трева. — Говорим си за убийство от десет минути, стигаме до това дали всеки е способен да го извърши, а в следващия момент сключваме облог.

— Да — рече г-н Хил.

Г-н Бентли погледна наемателя си. Г-н Хил беше на около петдесет и пет, макар да изглеждаше малко по-стар, със студени сини очи, сиво лице и бръчки, които му придаваха вид на изсушена на слънцето праскова. Беше прилично плешив — като Цезар. Имаше странно напрежение в начина, по който говореше, по който стискаше пурата си, ръката ти, собствените си ръце като в молитва, сякаш винаги убеждаваше себе си или събеседника в истинността на твърденията си. Доста приятни разговори бяха провели през последните три месеца, откакто г-н Хил се нанесе в задната стая. Говореха за безброй неща — за скакалците през пролетта и снега през април, за сезонните бури и захлаждания, за пътувания до далечни места — обичайните теми, подсладени с аромата на тютюн и апетитни като обилна вечеря. Г-н Бентли вече имаше чувството, че е израснал с този непознат, че го е познавал от палаво момче през бурната зрялост до побеляващата старост. Позамисли се и реши, че за първи път им се случваше да са на различни мнения. Чудесното в приятелството им беше това, че досега бяха успели да избягват всякакви извъртания и странични въпроси, че вървяха направо към Истината или онова, което двама мъже смятат за истина. Или пък, изведнъж си помисли г-н Бентли, докато въртеше пурата между пръстите си, към онова, което той е смятал за истина, а г-н Хил от учтивост или поради някаква друга причина се е преструвал, че също приема за такава.

— Това са най-лесно спечелените ми пари — рече г-н Бентли.

— Да видим. Носете си десетачетата. Може да ви потрябват.

Г-н Бентли полусериозно прибра монетите в джоба си. Ветрецът сякаш задуха от друга посока и за момент промени температурата на мислите му. Е, би ли могъл да извършиш убийство? — обади се мъничко гласче в главата му. — Би ли могъл?