Едгар Уолъс - Убийството с нарцисите

— Авантюрист, любител на приключенията ли? — позасмя се Лайн. — Да, наистина си авантюрист, Сам, и аз ще ти предложа приключение по твой вкус.

А сетне започна да разказва за черната неблагодарност, за момичето, на което помогнал, нещо повече, което спасил от гладна смърт, а то на всяка крачка му изменяло. Торнтън Лайн беше поет. Освен това умееше да лъже както никой друг. Жената, която бе желал, се бе превърнала в най-омразното същество на този свят. Идеше му да я обезобрази, да я стъпче в тинята на собственото си унижение.

В очите на престъпника проблесна отразената му ярост и Лайн заговори по-високо и разгорещено. Изричаше лъжата лесно, дори по-лесно от истината, тъй като в истината имаше нещо грубо, което творческата му натура не можеше да приеме. И колкото повече разплиташе историята с коварството на Одет Райдър, толкова по-дрезгави ставаха възклицанията на Сам. Торнтън Лайн млъкна и се вторачи в гостенина си да види как ще реагира.

— Кажете ми — рече Сам с треперещ глас. — Кажете ми, сър, как да си разчистим с нея сметките и аз ще мина и през ада, но ще го направя!

— Ей това исках да чуя — отвърна Лайн и му наля от високата бутилка на масичката конска доза от неговия любим коняк. — Ще ти кажа какво ми е хрумнало.

Чак до обяд двамата седяха, допрели глави, и крояха как да отмъстят на момичето, чиято главна вина бе, че е унижило Торнтън Лайн, и чиято добродетел бе разпалила омразата му.

Джак Тарлинг се излежаваше преспокойно на твърдото си легло с дълго цигаре между зъбите и с книга за китайската метафизика, подпряна на гърдите. Беше осем часът същия ден, когато Сам Стей излезе от затвора.

Отминалият ден се оказа тежък за Тарлинг, той се бе занимавал с банков обир, който щеше да му глътне цялото време, ако детективът си нямаше и лична работа. Тя нямаше да му донесе никакви пари, но любопитството му беше събудено.

Остави книгата върху гърдите си: вратата тихо щракна, отвори се и се появи прислужникът му. Невъзмутимият Лин Чу влезе безшумно в стаята; носеше поднос, който остави на ниската масичка до леглото на господаря си. Беше облечен в синя копринена китайска дреха — факт, който Тарлинг отбеляза.

— Значи няма да излизаш повече тази вечер, Ли Чу?

— Не, Ли Жън — отвърна китаецът.

Двамата говореха на мекия шипящ език на Средното царство.

— Ходи ли при Човека с коварното лице?

Вместо отговор другият извади от вътрешния си джоб плик и го подаде. Тарлинг погледна адреса.

— Значи тук живее младата дама. „Госпожица Одет Райдър, Каримор 27, Еджуеър Роуд“.

— Къщата трябва да е на голям род, в нея живеят много хора — поясни Лин Чу. — Отидох лично, както ме помоли, и видях, че там непрекъснато излизат и влизат различни хора.

— На английски това се нарича жилищен блок, Лин — рече леко усмихнат Тарлинг. — Какво каза Човека с коварното лице, след като прочете писмото ми?

— Нищо не каза, господарю. Чете, чете, а сетне направи такава гримаса. — Лин изимитира усмивката на господин Милбърг. — И тогава написа това, което виждаш.

Тарлинг кимна. Известно време гледа в празното пространство, а после се обърна, подпрян на лакът, и вдигна чашата чай, която слугата беше донесъл.

— А Човека с бледото, безволево лице, Лин? — попита той. — Него видя ли?

— Да, господарю — отвърна сериозно китаецът. — За него няма небе.

Тарлинг пак кимна. Китайците използват думата „небе“ вместо „господ“ и той сметна, че Лин много точно е схванал липсата на духовни качества у господин Торнтън Лайн.

Изпи си чая и пусна крака от леглото.

— Лин — рече той. — Тук е много скучно и тъжно. Едва ли ще остана.

— В Шанхай ли ще се върне господарят? — попита другият безстрастно.

— Май да — кимна Тарлинг. — Във всеки случай тук е прекалено скучно. Само дребно изнудвачество или съпружески изневери. Повдига ми се.

— Това са дреболии — отсъди Лин философски. — Но Господарят — този път той имаше предвид Великия господар Конфуций — е казал, че величието се корени в дребното: може пък някой дребен човечец да отсече главата на някой голям човек и тогава ще те повикат да намериш убиеца.

Тарлинг се засмя.

— Ти си оптимист, Лин. Не, едва ли ще ме повикат за убийство. В тази страна не викат частни детективи за такива неща.

Лин поклати глава.

— Но господарят трябва да открива убийци, инак ще престане да бъде Ли Жън, Ловеца на хора.

— Кръвожадно същество си, Лин — заяви Тарлинг този път на английски, който китаецът не разбираше особено добре въпреки упоритите усилия на прочути мисионерски училища. — Сега ще изляза — отсече той с внезапна решителност. — Ще отида при дребната жена, която Бледоликия желае.