Едгар Уолъс - Убийството с нарцисите

— Марш оттук!

Одет Райдър излезе от стаята, но той не помръдна. След малко обаче отиде до прозореца, погледна надолу към салона и видя как стройната девойка си проправя път през тълпата купувачи и продавачи и изкачва трите стъпала — към канцеларията на главния касиер.

— Ще ми платиш за това, малка глупачке! — промърмори Лайн.

Беше наранен така дълбоко, че никога нямаше да й прости. Син на богаташ, Торнтън Лайн бе живял съвсем безгрижно. Не отиде в привилегировано частно училище, изпратиха го в колеж, където бе заобиколен от безочливи като него фукльовци и никой не го критикуваше за нищо.

Облиза пресъхналите си устни, отиде до бюрото и натисна звънеца. След малко се появи секретарката, която нарочно беше отпратил.

— Дойде ли господин Тарлинг? — попита Лайн.

— Да, сър, в заседателната зала е. Чака вече четвърт час.

Той кимна.

— Благодаря.

— Да му кажа ли…

— Аз ще отида при него — рече Лайн.

Извади от златната табакера цигара, драсна клечка кибрит и я запали. Беше изнервен, ръцете му трепереха, но бурята в сърцето му започна да се уталожва под влиянието на едно хрумване. Тарлинг! Как не се бе сетил досега! Тарлинг с неговата изобретателност и прословутия му невероятен ум. Не го познаваше, но той му се падаше и роднина и стига да му платеше добре, щеше да му направи услугата.

Тръгна с бързи стъпки по коридора, който свързваше кабинета му със заседателната зала, и все още бесен, влезе в просторното помещение.

Човекът, който се обърна да го поздрави, можеше да е и на двайсет и седем, и на трийсет и седем години. Беше висок, но не и едър. Лицето му беше много мургаво, а сините очи, извърнати към Лайн, бяха зорки и безстрастни. Това бе първото впечатление на търговеца.

Тарлинг пое меката като на жена длан на домакина. Докато се здрависваха, Лайн забеляза в залата трети човек. Беше нисък, седеше в сянката на колоната в стената. Той също се изправи, но само кимна.

— Китаец, а? — попита Лайн и огледа с любопитство неканения гост. — Да де, почти бях забравил, че идвате едва ли не направо от Китай. Няма ли да седнете?

Последва посетителя, отпусна се на един стол и му поднесе табакерата си.

— После ще поговорим за работата, която искам да ви предложа — започна той. — Трябва да ви обясня, че се насочих към вас заради една вестникарска публикация как сте намерили накитите на херцогиня Хенли, а също и заради онова, което чух за вас, докато бях в Китай. Между другото, падаме се роднини, май братовчеди.

— Да, далечни — отвърна тихо другият.

Би могъл да добави, че не е имал особена полза от това роднинство. Лайн кимна.

— Доколкото разбрах, не сте на работа в Скотланд Ярд.

Тарлинг поклати глава и спокойно отговори:

— Не. Работех в полицията в Шанхай и смятах да постъпя в Скотланд Ярд, всъщност дойдох с такова намерение. Но се случиха някои неща, които ме накараха да открия своя детективска агенция, най-важното беше, че Скотланд Ярд отказа да ми даде свободата, която ми е необходима!

Домакинът побърза да кимне.

Славата на Джак Оливър Тарлинг, или както беше известен сред китайския престъпен свят — Ли Жън, Ловеца на хора, се носеше из цялата страна.

Лайн мереше другите със свой аршин и затова видя в този безстрастен човек възможно оръдие, а по всяка вероятност и възможен съучастник.

Откъдето и да го погледнеш, детективите от шанхайската полиция вършеха странни неща. Носеха се слухове, че Ловеца на хора не се колебаел да измъчва арестуваните, за да изтръгне от тях признания и да спипа някой по-едър престъпник. Лайн не знаеше, а и нямаше откъде да знае всички свързани с Ловеца легенди, не можеше и да се очаква той да прави разлика между истина и измислица.

— Горе-долу знам защо ме викате — продължи Тарлинг. — Говореше бавно и провлачено. — В писмото сте ми намекнали — подозирате свой подчинен, че години наред е бъркал в касата на фирмата. Някой си господин Милбърг, главният управител.

Лайн го спря с ръка и прошепна:

— Засега го забравете, Тарлинг. Всъщност ще ви представя на Милбърг и може би той ще ни помогне да осъществим моя план. Не твърдя, че е честен или пък че подозренията ми са безпочвени. Сега ме интересува нещо много по-важно и ще съм ви благодарен, ако забравите всичко, което съм ви писал за него. Ще позвъня да го извикат.

Отиде при дългата маса, заемаща почти половината помещение, вдигна телефона в края й и нареди на телефонистката:

— Ако обичате, кажете на господин Милбърг да дойде при мен в заседателната зала. — Сетне се върна при посетителя с думите: — Въпросът с Милбърг може да почака. Не съм убеден, че пак ще се занимавам с него. Милбърг може да е крадец…