Едгар Уолъс - Убийството с нарцисите

— Викали сте ме, господине.

Лайн бързо се обърна. Вратата се бе отворила безшумно и на прага стоеше мъж с чаровна усмивка — непрекъснато потриваше ръце, сякаш ги миеше с невидим сапун.

— Това е господин Милбърг — съобщи Лайн притеснено.

И да беше чул последните думи на работодателя си, Милбърг не се издаде. Усмивката сякаш бе застинала не само върху устните му, тя изпълваше и големите му мътни очи. Тарлинг бързо го огледа и си направи изводите. Мъжът беше блюдолизец до мозъка на костите, с пълно лице, плешива глава и приведени рамене, сякаш само това и правеше — да се унижава.

— Затворете вратата, Милбърг, и седнете. Това е господни Тарлинг. Господин Тарлинг е… детектив.

— Виж ти!

Милбърг наклони почтително глава по посока на Тарлинг, а детективът напразно се опита да открие нещо, с което влезлият да се издаде, че е гузен — той не пребледня, по лицето му не трепна и мускулче. „Опасен човек“, помисли си Тарлинг.

С крайчеца на окото погледна Лин Чу да види какво впечатление му е направил този тип. Наглед китаецът беше само безучастен наблюдател. Ала Тарлинг забеляза лекото свиване на устните, почти недоловимото потрепване на ноздрите му — все признаци, които винаги се появяваха върху лицето на помощника му, ако той „подушеше“ престъпник.

— Господин Тарлинг е детектив — повтори Лайн. — Чух за него, докато бях в Китай… нали знаете, бях на околосветско пътешествие и прекарах там три месеца — обърна се той към Тарлинг.

Последният кимна.

— Да, в течение съм. Бяхте отседнали в хотел „Бунд“. Все се навъртахте около местното население и си имахте главоболия, когато се опитахте да пушите опиум.

Лайн се изчерви като рак и се засмя.

— Знаете за мен повече, отколкото аз за вас, Тарлинг — рече той донякъде грубо, после се обърна към своя подчинен: — Имам основание да смятам, че една от касиерките краде пари от магазина.

— Изключено, сър! — възкликна стреснат господин Милбърг. — Не може да бъде.

Лайн се усмихна самодоволно.

— Сигурно ще ви бъде интересно да научите, господин Тарлинг — продължи той, — че и аз съм се сблъсквал с престъпния свят и познавам някои негови представители. Всъщност вече четири години се опитвам как ли не да вкарам в пътя един несретник, тези дни излиза от затвора. Заех се с него — заяви скромно Лайн, — защото съм убеден, че ние, които сме в по-благоприятно положение, сме длъжни да помагаме на хората, които не са имали късмет в ожесточената надпревара за място под небето.

Тарлинг не бе впечатлен.

— Знаете ли коя краде? — попита той.

— Имам основание да мисля, че е момичето, което набързо уволних тази вечер, искам да го държите под око.

Детективът се замисли.

— Задачата е доста елементарна — рече той и за първи път на лицето му се появи нещо като усмивка. — Нямате ли си в магазина детектив, който да се заеме с тази работа? Не съм по дребните кражби. Бях останал с впечатлението, че става дума за нещо по-голямо…

Замълча, явно беше невъзможно да го обясни пред човека, чието поведение е трябвало да разследва.

— На вас може да ви се струва дребна работа. А за мен е твърде важно — каза прочувствено господин Лайн. — Момичето е много уважавано от колегите си и затова оказва силно влияние върху поведението им, а аз имам основания да смятам, че непрекъснато е подправяло счетоводните книги и е завличало фирмата. Разберете, Тарлинг, не разполагам с достатъчно улики, инак нямаше да ви викам.

— Искате да открия улики, така ли? — полюбопитства Тарлинг.

— Мога ли да запитам коя е жената, сър?

С този въпрос и господин Милбърг се намеси в разговора.

— Госпожица Райдър — отговори Лайн.

— Госпожица Райдър? — Милбърг бе направо смаян. — Госпожица Райдър… о, не, не е възможно!

— А защо да не е възможно — сопна се Лайн.

— Ами… сър, исках да кажа… — запелтечи управителят — толкова е невероятно… такова свястно момиче…

Торнтън Лайн му хвърли изпълнен с подозрение поглед.

— Нали нямате причина да прикривате госпожица Райдър? — поинтересува се студено той.

— Не, сър. Не си мислете такова нещо — примоли се възбуденият господин Милбърг, — само ми се стори… невероятно.

— Невероятно е всичко, за което нямаме обяснение сопна се Лайн. — Невероятно ще е, ако в кражба сте обвинен вие, Милбърг. Или че харчите пет хиляди лири при заплата деветстотин.

Милбърг изгуби самообладание само за секунда. Ръката, която сложи на устата си, трепереше и Тарлинг, който все така го гледаше в лицето, видя какво огромно усилие му струва да се овладее.