Едгар Уолъс - Кинг Конг

Даже в падналия здрач и зад лекия снежен воал, който се носеше във въздуха, „Скитникът“ представляваше един обикновен, стар товарен кораб. Дори наблюдател със силно въображение не би могъл да открие у него онази романтичност, която всеки човек от сушата търси в готовия да се впусне в страшно приключение кораб.

За подобни кораби полуразваленият хобакенски кей беше напълно подходящ. Наред с другите, „Скитникът“ почиваше спокойно и удобно в съседство със стария град.

Тук поне нямаше да го подложат на не твърде приятни сравнения с грамадните и красиви параходи, които величествено издигаха високите си комини в сенките на небостъргачите на манхатънската част на реката.

Екипажът на скромния кораб знаеше, че на неговото дъно бумтят машини, способни да тикат стария му изгубил всякаква форма нос с бързина от четиринадесет морски възела!

Живущите на сухо, обаче, привлечени на пристанището от онази носталгия, която се появява от време на време у хората, чийто живот е толкова заседнал и пътуванията с влаковете тъй къси, поглеждаха ръждясалите му части и продумваха с пренебрежение:

— Господи! Без съмнение никой не би се решил да отплува с подобна развалина!

Уестон, макар да беше дошъл на пристанището по работа, която нямаше нищо общо с носталгията, произнесе точно същите думи и даде знак на шофьора да спре. Най-после, ако беше сбъркал кея, щеше да се покаже разточителен, позволявайки на този грабител при кормилото на автомобила да увеличи с петнадесет цента сметката, като го откара до съседния кей. Той слезе от таксито с присъщата на петдесетгодишния човек важност. В този момент един възстар човек подаде носа си от гишето на старата митница отсреща.

Уестон се провикна:

— Хей, не е ли това корабът, който ще прави филмови снимки?

След като червеният голям нос се наведе в знак на потвърждение, Уестон слезе от автомобила.

Съмнявайки се още да не е сбъркал определеното място, той пристъпи по тънкия пласт сняг към „Скитникът“.

— Да не би и вие да сте от тия, които ще отиват на това лудо пътешествие? — запита ненадейно старият пазач от ъгъла на митницата.

— Лудо? — Уестон бързо се обърна назад, тъй като горното прилагателно бе засилило едно убеждение, което се беше породило в собствения му ум. — Какво лудо има в това пътуване?

— Хм! Поне капитанът заслужава да се нарече „луд“.

— Денхам?

— Точно той. Ако иска да снима някой лъв, той ще отиде направо при него и ще го помоли да се усмихне! Ако това не е лудост, аз се отказвам да споря.

Уестон се усмихна. Туй не беше много различно от това, което сам той мислеше за ръководителя на „Скитникът“.

— Вярно е, че той е малко особен тип, но защо се приказва, че това пътуване е лудост?

— Защото това е така, разбрахте ли?

Пазачът се приближи с няколко крачки, за да продължи разговора отблизо.

— Всички от пристанището казват — а има много умни хора, макар че кварталът ни е мизерен — всички казват, че това пътуване е цяла щуротия. Вземете товара, що Денхам взе на кораба. Има неща в корабния склад, за които още не мога да повярвам, макар че ги видях със собствените си очи. И вземете екипажа! Има тройно повече хора, отколкото са нужни. Ще се издушат вътре!

Той се спря за момент да си поеме дъх. Очевидно бе, че се готвеше да започне нескончаеми обвинения срещу „Скитникът“. Преди да отвори повторно устата си, един бодър и властен глас пресече желанието му да бърбори.

— Хей, ти при моста, какво искаш?

Уестон погледна към палубата на кораба, откъдето се чу гласът. С помощта на една окачена върху мачтата лампа той забеляза очертанията на една фигура. По описанието на Денхам можа да се сети, че това бе първият офицер на „Скитникът“. Без съмнение, човекът беше онзи, чието телосложение и смел поглед Денхам бе толкова хвалил. Уестон, който от опит се беше научил да не си съставя от пръв поглед мнение за един непознат, колкото и привлекателен да е той, изведнаж почувствува силна симпатия към този човек. Пред себе си той видя един приятен млад момък, с когото всеки би желал да поприказва, с когото всяка жена с удоволствие би се запознала.

— Какво обичате? — отривистият въпрос прозвуча повторно, докато Уестон размишляваше.

— Желая да се кача на борда, мистър Дрискъл — отвърна Уестон и започна предпазливо да се качва по мокрото и тясно мостче.

— О, вие сигурно сте Уестон?

— Същият — додаде Уестон. — Уестон, най-способният от всички театрални агенти, макар че сега не съм така представителен, както едно време.