Едгар Уолъс - Кинг Конг

— Е, добре! — юмрукът на Денхам нанесе върху масата последен решителен удар. — Те искат едно момиче и аз ще им го дам!

Сега Уестон си спомни необикновените думи на стария пазач. Денхам, разбира се, не беше луд. Но, въпреки това, сегашният му план не биваше да се подкрепя от никой театрален агент, който милее за репутацията си.

— Съжалявам! — каза той и взе шапката си. — Мисля, че не съм в състояние да ти услужа.

— Трябва непременно да ми намериш едно момиче — заяви Денхам — и то веднага. Наредил съм да отплуваме с настъпването на сутрешния прилив. Трябва да вдигнем котва преди пукването на зората.

— Защо?

— Мисля, че няма защо да крия сега от тебе — заяви Денхам сърдито. — Носим с нас експлозивни материали. И осигурителното дружество е научило за това. Ако не се махнем веднага оттук, военната комисия няма да се забави да ни посети. А след това ще се започне официално разследване и ще бъдем принудени да стоим в бездействие с месеци.

Неговото настроение внезапно се измени и като отиде при кутията, която Енгелхорн бе оставил настрана, взе една от железните топки и я погледна с горда самодоволна усмивка.

— Нямам намерение да ти казвам, Уестон — заяви той, — че момичето, което ще ми доведеш, не ще бъде изложено на никаква опасност по време на експедицията. Не ще и дума, че от време на време ще трябва да понася някоя и друга подхвърлена дума — додаде той като се ухили още повече. — Ала чуй, какво ще ти кажа! Докато тези топки са с нас, нищо сериозно няма да се случи.

— Какво представляват топките?

— Газови бомби, стари момко! Мой собствен патент. Газови бомби, които са в състояние да повалят едно стадо слонове.

— Какво! — избъбра забъркано Уестон — Денхам, всичко, което чувам, съвсем ме отчайва от твоя проект. Започвам да се радвам, че не намерих нужното момиче.

— Започваш да приличаш на осигурително дружество — каза Денхам презрително. — Не се страхувай от няколко бомби. В тях няма повече опасност, отколкото в един шоколаден бонбон, докато те се употребяват от хора, като Джек, капитана или мене. Истината, Уестон, е, че дъждовете и мусоните 1 1 Мусон — силен вятър по азиатското крайбрежие на Тихия океан през зимния сезон. ще ни причинят много повече неприятности.

— Мусони!

— Разбира се! Те са другата причина, която ме кара да бързам да намеря по-скоро момичето и да отплувам веднага. Естествено, ни най-малко не се съмнявам, че капитанът ще успее да прекара „Скитникът“ под ударите на урагана. Също имам голямо доверие на Джек. — Денхам спря, за да потупа приятелски широкия гръб на Дрискъл. — Ала мусоните носят дъжд, а дъждът разваля снимките на открито. Той пропилява време, пари и кара човека да стои в бездействие.

— М-мусони! Газови бомби! — Уестон още продължаваше да бърбори. — Боже мой! Карате ме да се чувствувам като някакъв страшен убиец. — Той нахлузи решително шапката върху главата си и протегна ръка към дръжката на вратата. — Денхам, не очаквай да ти намеря…

— Какво?

— Смятай това за окончателно.

— А, така ли! Добре, тогава ще си намеря и без твоята помощ.

Въпреки голямата си тежест, Денхам откачи с поразителна бързина едно палто и фуражка.

— Ако мислиш, че ще се откажа от плана си, само защото не искаш да ми доведеш едно момиче…

Той бутна Уестон настрана и отвори вратата.

— Този път ще направя най-хубавия филм в света. Нещо невиждано досега. Почакай и ще видиш.

— Отивам да намеря необходимото момиче за моя филм. Ще доведа момиче, даже и ако стане нужда да го открадна.

В това време Уестон закопчаваше палтото си, като гледаше втренчено Енгелхорн и Дрискъл. Той се радваше, че можа да си измие ръцете от тази загадъчна работа.

Дрискъл се засмя и като се обърна към Уестон, каза:

— Ако реши да изпълни плана си до края, той е в състояние да ме накара да се оженя за нея. Мога ли да ви придружа до таксито?

Денхам търсеше подходящо лице. Той се промъкваше около събраната тълпа, около театрите на Бродуей, спираше се, наблюдаваше и от време на време изпускаше сърдити проклятия под носа си, когато някоя твърде обещаваща фигура, при по-внимателно разглеждане, се оказваше най-обикновена.

Денхам обръщаше внимание най-много на чертите на лицето.

Най-разнообразни физиономии се изпречваха пред очите му. Ала нито едно лице не можа да се намери, което да извика: „Ето ме. Аз съм тази, която търсиш“.

Обзет от страшно главоболие и още по-голямо разочарование, той се отправи към центъра на града.