Едгар Уолъс - Кинг Конг

— Исках само да видя — обясни Анна. Тя говореше смирено, понеже разбираше, че грешката бе нейна.

— Е, добре, съжалявам. — Дрискъл погледна със стеснение пръстите си. — Надявам се, че не съм ви причинил силна болка.

— Съвсем не — извика Анна и то така настойчиво, че и двамата се засмяха.

— Значи така! — продума Дрискъл след малка пауза. — Вие сте момичето, което Денхам е намерил в последната минута.

Анна отново се усмихна.

— Просто не мога да повярвам. Никога преди не съм пътувала на параход.

— И аз — отвърна Дрискъл с мек глас, — никога не съм пътувал с жена по море.

— Предполагам, че не мислите много за жени, когато сте на кораба.

— Не твърде, особено ако не ми се бъркат в работата.

Анна се зачерви слабо.

— Друг път ще бъда по-внимателна.

— Най-добре ще бъде да стоите на долния етаж — додаде сериозно Дрискъл.

— Какво? През цялото пътуване? — извика Анна уплашено.

Очите на офицера се вгледаха в тези на младата жена и после се отправиха към водната шир.

— Можете да излизате от време на време — съгласи се той, като се мъчеше да потисне една усмивка. — Кажете ми, чувствувате ли още болка от удара?

— Почти ми премина, това не ми се случва за първи път.

Гласът на Анна бе станал изведнаж горчив и Дрискъл се вгледа по-внимателно в нея.

— Ако наистина е така, ще се опитаме да ви помогнем по някакъв начин. Чуйте. Можете да идвате на палубата, когато пожелаете.

Очите им се срещнаха повторно и Анна, слабо поруменяла, се наведе, за да вдигне немирния Игнац, точно когато Денхам се упъти към тях.

— Струва ми се, че ви заповядах да спите до обяд? — извика той.

— Не можах! Бях твърде развълнувана и сънят бягаше от мене.

— Виждам, че вече сте се запознали с част от екипажа.

— Да! Според мене първият офицер е твърде избухлив. Но Игнац е мирен и се отнася дружелюбно.

Денхам се обърна към Анна.

— Тъй като сте станали, да пристъпим към работа. Искам да направя няколко пробни снимки. Идете долу в кабините. Капитан Енгелхорн ще ви покаже костюмите. Изберете си един, който ви харесва. Докато се облечете и гримирате, светлината ще бъде достатъчна за апарата.

Анна постави Игнац на пода.

— Надявам се, че познавате грима за външни снимки? — запита Денхам.

— Мисля, че да — отвърна Анна, като се мъчеше да прикрие слабата си нервност. — Няма да се бавя дълго.

Когато тя си отиде, Дрискъл се обърна към своя началник със слабо свити вежди:

— Изглежда отлично момиче.

— Сигурен съм в това, Джек!

— Не прилича на жените, които пътуват по параходите.

— Да, имаш пълно право.

— Аз… струва ми се, че не трябваше да я взимаме в това пътуване.

Денхам втренчи в офицера поглед, в който се четяха учудване и заинтересованост.

— Хайде — продума той най-после, — помогни ми да нагласим апарата.

Те се заловиха за работа, а екипажът продължи да пренася товара, който бе оставил, поради нанесения на Анна удар. Всичко беше привършено, когато Анна отново се изкачи на палубата.

Тя бе намерила костюмите. Носеше облекло много по-различно от онова, с което дойде на кораба. Нещо непретрупано, съчетание на мека синя коприна и черно кадифе. Там, където тялото й не бе покрито, великолепният матов цвят на кожата чудно контрастираше с тъмносиньото облекло.

— Прилича на някоя чудна младоженка — промърмори Дрискъл.

Денхам изглеждаше извънредно доволен от забележката на помощника си.

— Така ли мислиш, Джек? Съгласен съм с теб!

— Това е най-прелестният костюм, който съм виждала — извика Анна като се приближи.

— Вярно! — извика Денхам. — Застанете там!

— Много съм нервна, мистър Денхам. Ами ако не подхождам за вашите снимки?

— Не съществува подобна опасност, сестричке. Ако не бях сигурен в това, днес нямаше да се намирате на този кораб. Няма защо да се безпокоите.

Анна се усмихна ободрена и се отправи към посочената й от директора посока. Дрискъл й направи мълчаливо знак, че няма защо да се безпокои. Лъмпи и половин дузина моряци в късо време се приближиха до мястото, където щяха да се правят снимките. Игнац, сгушен в ръцете на Лъмпи, издаваше от време на време слаби чудновати звукове. Най-после се появи и мустакатият Енгелхорн, който хвърли на младата жена окуражителна усмивка.

— Застанете в профил! — изкомандува Денхам. Апаратът бе готов. — Сега! Когато отворя обектива, останете за минута неподвижна. След това се обърнете бавно към мен. Погледнете ме! Дайте изражение на изненада. После се усмихнете слабо. Тогава се ослушайте. След това се засмейте. Разбрано, нали? Внимание!