Едгар Уолъс - Кинг Конг

Най-после Анна се яви. И тя беше облечена в бяло, носеше мека ленена шапка, а голите й крака бяха обути в малки платнени обувки. Заоблените й глезени имаха цвета на златните есенни листа. Бузите й излъчваха свежест и живот.

— Добър ден, Лъмпи — каза тя.

Лъмпи се изправи и потърка изгорелите си от слънцето гърди. После накара също и Игнац да стане.

— А за мене няма ли поздрав?

— Здравейте, Джек — додаде Анна усмихнато.

— Къде се губехте досега?

— Пробвах си костюмите. Повечето от тях отлично ми отиват. Много е важно да разбера коя част от лицето ми е най-добра за снимане.

— Според мене цялото ви лице отговаря на изискванията на фотографското изкуство.

Анна се обърна към Игнац и малкият акробат в миг се намери в ръцете й. Зад известното прикритие, което представляваше тялото му, тя се засмя слабо смутена.

— Прието, но вие не сте режисьор.

— Ако бях, в този момент нямаше да се намирате на кораба — заяви със сериозен глас Дрискъл.

— Хм! Твърде мило от ваша страна.

— Вярвам, че разбирате какво искам да кажа — настоя той все така сериозен, въпреки усмихнатия поглед на младата жена. — И дума не може да става, че съм повече от доволен от присъствието ви. Ала защо сте тука? Какъв фантастичен филм готви Денхам, когато пристигнем… кой знае в кой край на света?

— Не ме интересуват неговите планове. Не се безпокоя и от това, че пази в тайна целта на пътуването. Няма значение къде отиваме и не е важно какво ще ме кара да върша. — Тя направи с ръка един полукръг, сочейки безкрайната водна шир. — На този стар кораб съм преживяла най-щастливите минути от живота си.

— Нима това е истина, Анна?

— Разбира се! — Ала тя изведнаж взе шеговит тон. — Всички сте толкова добри: Лъмпи, вие, мистър Денхам и капитана.

Те се отправиха бавно към перилата на палубата и се вгледаха в тропическото море. Водата се плискаше о стените, като разпръскваше малки жълти частички, които при по-внимателно наблюдение се оказваха миниатюрни медузи. Всяка от тях не беше достатъчна да запълни една детска шепа, но те плуваха спокойни и сигурни всред безбрежния океан. „Морски дяволчета“, така ги наричаше Лъмпи.

Анна и Дрискъл стояха мълчаливи и доволни.

През времето, което бе изтекло от напускането на нюйоркското пристанище, те се бяха много сближили. Дрискъл беше затворен и несвикнал да другарува с жени. Въпреки това той беше вече разказал на Анна как избягал от дома си, за да не ходи на училище. Беше й говорил също за своята майка. Тя му бе простила отдавна, ала с трепет следяла всичките опасни приключения, в които се бе впускал. Анна разправи на Дрискъл, и то само на него, за живота си до момента, когато Денхам я намери. Описа му чифлика, в който се бе родила. Разказа му за смъртта на родителите си, подлостта на чичо си, който след смъртта на баща й бе й отнел имуществото. Разправи му за отиването си в Ню Йорк, за отчаяните опити да си намери работа, за глада и страха, който бе преживяла.

Мислите й в този момент отново се върнаха към преживените тежки часове.

— Имах щастие — продума тя ненадейно със сериозен глас, — да попадна в ръцете на мистър Денхам.

— Щом като говорите за Денхам, ще му позволите ли да се намеси в разговора? — запита зад тях един отривист глас и те се обърнаха, за да видят директора на филмовото предприятие.

— Нови проби ли? — пожела да се осведоми Дрискъл. Анна постави Игнац в ръцете на Лъмпи, но Денхам поклати отрицателно глава.

— Няма защо да бързате — каза той.

Когато Анна се отдалечи, Денхам запали цигара. Той предложи на Дрискъл, но първият офицер тикна ръцете си дълбоко в джобовете, като ги сви така, че те изпъкнаха ясно под плата.

— Мистър Денхам — каза той упорито, — искам да се осведомя по една работа.

— Какво има, Джек? — запита Денхам и се загледа във върха на цигарата си.

— Кога ще узнаем целта на нашето пътуване?

— Твърде скоро — отвърна усмихнато Денхам.

— Ще ни кажете ли какво трябва да правим, когато пристигнем там?

— Не ме карайте да ставам гадател, млади човече.

— Дявол да го вземе! Нима нямате поне представа за онова, което ни очаква?

Денхам хвърли цигарата си през перилата и изгледа Дрискъл въпросително.

— Искаш да ме ядосаш, Джек?

— Знаете, че нямам подобно намерение.

— Тогава, защо създаваш ненужни неприятности?

— Не разбирате ли, че не се отнася до мен. Анна…

— О! — Денхам стана сериозен. — Значи ти си се увлякъл повече, отколкото предполагах. По-добре се откажи от това, Джек. Имам достатъчно други неприятности. Не прибавяй към тях и една любовна история.