Едгар Уолъс - Кинг Конг

— Кой е говорил за любовни истории? — отвърна Дрискъл заруменял.

— Всякога се случва така — каза Денхам, като отправи поглед към наблюдателницата. — Някое голямо твърдо сварено яйце се срещне с едно хубавичко личице и — свършено! Счупва се и се стопява.

— Кой го е счупил? — запита възмутено Дрискъл. — Нямам нищо общо с Анна, не е ли така?

— Разбира се! Винаги съм те смятал за сериозен, решителен млад човек, Джек. Ала, ако красотата ти повлияе… — Той постави ръцете си на хълбоците и леко се засмя. — Ето на, че попаднах на нужната тема за главната си песен.

— Какво приказвате, за Бога?

— Отнася се до новия ми филм, който подготвям. Звярът е решителен, по-решителен от тебе и от когото и да било смъртен човек. Той е способен да преобърне света. Но когато красотата се приближи до него, той бива укротен. При нейното появяване той става кротък като дете. Забравя първоначалната си цел. И малките ловци го побеждават. Размисли върху това, млади човече.

Дрискъл все още ядосан и забъркан гледаше усмихнатия си началник, когато един млад моряк бързо се приближи.

— Мистър Денхам — каза той, — капитанът ви моли да отидете на мостчето. Според него сме стигнали вече мястото, за където пътуваме.

— Добре, Джими.

Лицето на Денхам се проясни и той разтърси триумфално рамене:

— Хайде, Джек. Вярвам, че се интересуваш от това. Преди малко искаше да знаеш къде отиваме. Ела с мене, за да ти кажа.

Той полетя към капитанското мостче, следван по петите от Дрискъл, чиито очи светеха.

Капитан Енгелхорн, спокоен даже и в този тъй дългоочакван момент, разглеждаше голямата карта, която лежеше върху една маса.

— Това е положението по обяд — каза той, като предъвкваше бавно тютюна. — Две на юг и деветдесет на изток. Вие обещахте, че когато стигнем тази точка, ще ми дадете някои сведения.

— На запад от Суматра. — Денхам разгледа с голямо внимание посоченото място. — Вярно! На запад от Суматра! На запад изобщо от каквито и да са морски пътища. Аз познавам Индийския океан като пръстите на ръцете си, но в тези води никога преди не съм идвал.

— Накъде ще отплуваме сега? — запита възбудено Дрискъл.

— Към югозапад — каза троснато Денхам.

— Югозапад? — Енгелхорн запридъвка по-бавно тютюна си.

— Но в тази посока няма нищо… никаква земя в протежение на хиляди мили. А какво ще правим без храна? Екипажът ни твърде скоро ще я привърши. А вода? А въглища?

— Успокой се, капитане — каза Денхам със смях. Върху лицето му се четеше задоволство. — Твърде малко ни остава да плуваме.

Той бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади натъпкан портфейл. От многото книжа той избра два пожълтели къса хартия, написани с дребен почерк и ги постави върху масата.

— Ето островът, който ни трябва.

— А! Какво местоположение! — Енгелхорн гледаше учудено. Мистър Дрискъл донесете голямата карта.

— Този остров не е отбелязан и на най-подробната карта, капитане. Трябва само да го намерим. И скицата и местоположението на острова са нанесени от един мой приятел, капитан на един норвежки кораб.

— Той се е пошегувал с вас — каза Дрискъл.

— Слушайте! — Денхам се обърна с лице към двамата си събеседници, като че ли искаше да ги убеди с погледа си. — Една лодка пълна с туземци била отвлечена от силна буря. Когато моят приятел я забелязал, в лодката се намирал само един жив човек. Този човек умрял, преди да стигнат най-близкото пристанище. Ала капитанът успял да научи от него някои подробности за острова и да определи приблизително местонахождението му.

— А кога сте научили тази история? — запита Дрискъл.

— Преди две години в Сингапур. С норвежеца се познавах от години. Той предполагаше, че този остров ще ме интересува.

— А вашият норвежец вярва ли в историята на туземеца? — промърмори Енгелхорн.

— Няма значение. Аз вярвам! Защо пък не? Нима е възможно един дивак да има толкова развита фантазия?

Картата беше наистина внушителна. Започваше от левия край с един песъчлив полуостров, дълъг около миля и половина. На предната част на полуострова беше означен висок скалист бряг с мъчно проходим зигзагообразен канал, който водеше до малко заливче. Другият край на този полуостров, обрасъл с гъсти гори, свързваше при морето със стръмен и висок бряг. Според означенията на норвежеца, на някои места брегът беше висок около няколкостотин метра. Някъде към средата на останалата част на острова, пред който полуостровът се губеше, се издигаше грамадна планина, прилична на човешки череп. Последната подробност на картата се състоеше в една стена, висока повече от дванадесет човешки боя. Тази стена, масивна и огромна, служеше като сигурна пречка срещу всеки, който би се опитал да се прехвърли в полуострова откъм отделената със стена част на острова.