Едгар Уолъс - Кинг Конг

— След онова, което той направи за мене, Джек, съгласна съм да сторя всичко, каквото пожелае. Вярвам, че и вие сте съгласни с мене.

— Да, имате право, Анна. Ала Денхам не знае граница на благоразумието, когато има възможност да снима някоя хубава сцена. Докато не успее в задачата си, той не взима предвид онова, което би могло да се случи. Да, познавам го! Зная, че ще кажете, че никога няма да иска от нас да извършим онова, което сам не би сторил. Съгласен съм с това. Но не е така и за вас. Не трябва да се излагате на опасности.

— Е добре, но поне засега няма защо да се безпокоите.

— Не мога да постъпя другояче. Ако се случи нещо с вас! Анна, погледнете ме!

Вместо да стори това, Анна се извърна така, че само една част от малкото й ухо остана да се вижда.

— Анна, вие знаете, че ви обичам.

Но Анна продължаваше да стои в същото положение. Само видимата част от ухото й се зачерви.

Дрискъл внимателно я хвана за раменете и я привлече към себе си.

За момент Анна не се възпротиви. След малко обаче се отдръпна, за да хване ненадейно изскочилия отнякъде Игнац.

— Джеймс! Той пак се е освободил.

— Анна, погледнете ме!

Ала младата жена беше твърде заета с пищящото животно. То скочи върху раменете й и я прегърна през врата.

Дрискъл вдигна маймунчето от врата на момичето.

— Анна! — почти извика той. — Разполагаме с толкова малко време. Моля ви се, Анна, аз се страхувам за вас. И толкова много ви обичам.

Най-сетне Анна го погледна право в очите и без по-нататъшни заобикалки се намери в обятията му. Устните на младия човек се допряха до косата и до зачервеното й ухо и след това се впиха в розовите малки устни.

Слънцето се канеше да залезе. Ясносиният цвят на небосклона беше започнал да се прилива в най-фантастични краски, чиито основен тон бе червеният.

В тази изпълнена с някаква особена трептяща омара атмосфера, албатросът почти се изгуби от погледа.

На юг черната тъмна ивица се бе превърнала в едва забележима ниска мъглява преграда, която бавно се приближаваше към кораба.

Обаче никой от тези, които се намираха на наблюдателницата, не я забеляза.

Мъглата се сгъстяваше през цялата нощ. Няколко часа преди разсъмване „Скитникът“, насочван от капитан Енгелхорн към тайнствения остров на норвежеца, беше намалил твърде чувствително скоростта си. С настъпване на утрото, той още пълзеше всред жълтеникавата полупрозрачна омара, която се простираше на няколко мили околовръст.

Срещу тази проникваща влага никакви дрехи не помагаха. Облеклата на екипажа висяха като накиснати във вода парцали. Вода капеше отвсякъде: от стените, от въжетата, от брезентите и се стичаше на малки вадички по краищата на палубата.

На разстояние от няколко метра хората и предметите приличаха на неясни, едва очертаващи се видения. Ако разстоянието беше по-голямо, те напълно се скриваха в меката, бяложълтеникава мъгла. Денхам, Енгелхорн, Дрискъл и Анна, които бяха на капитанското мостче, не можеха да видят нито моряка на наблюдателницата, който се мъчеше да прониже с поглед мъглата, нито стария Лъмпи, който влачеше по палубата един сандък, пълен с насмолени въжета.

Шумът от влаченето обаче достигаше ясно до слуха им. Благодарение на някаква особеност на обкръжаващата ги атмосфера, гласовете им долитаха до мостчето много по-силно, отколкото през ясен слънчев ден.

— Ах, проклета мъгла! — продума Денхам и се закашля. Той едва можеше да говори от вълнение. Цялото му същество се намираше в едно очакване и очите му нито минута не се отклоняваха от югозапад.

— Сигурен ли сте в посоката, капитане?

— Съвсем! — избъбри спокойно Енгелхорн и взе ново количество тютюн. — Миналата нощ, преди тази проклета мъгла да се яви, направих лични изчисления.

— Джек! — прошепна Анна, като се хвана по-здраво за ръката му. — Ако скоро не стигнем острова, ще полудея. Никога през живота си не съм била толкова развълнувана.

— Не се тревожи — поиска да я успокои Дрискъл. — Всичко ще излезе благополучно. Само не прави неща, които биха могли да ме развълнуват.

— Ако изчисленията ви са верни, капитане — заяви Денхам, — трябва да наближаваме острова.

— Отговарям за тях. Но ако мъглата не се вдигне, не ще бъде чудно да минем покрай самия нос на острова, или пък — додаде той, — да се блъснем в него.

Високият остър глас на моряка, който измерваше с въже дълбочината на дъното, ненадейно долетя до тях.

— Дълбочината е по-голяма от тридесет фатома.