Едгар Уолъс - Кинг Конг

Когато групата постепенно се заизкачва по слабото възвишение, стената започна да изпъква все по-ясно, макар че се намираше на голямо разстояние. Тя беше грамадна. Скицата на норвежеца даваше много слаба представа за гигантската преграда, която се разпростираше до двата края на полуострова. В подножието й растяха храсталаци. Тук-там имаше даже и дървета. Ала върховете и на най-високите се намираха много по-ниско от горната част на стената. Величината й не се намаляваше и от дълбоката пропаст под нея.

Стената беше направена от истински дървета. На едно място обаче се виждаше нещо подобно на врата, крепена от масивни каменни колони, каквито се срещаха по цялото й протежение през всеки десет метра.

Шумът от тъпаните ставаше все по-силен и по-ясен, ала никакви хора не се показаха от колибите, към които се приближиха. Никой не се появи, даже когато групата навлезе в селото. Числеността на къщите позволяваше да се предположи, че жителите наброяваха няколкостотин души. Постройките бяха твърде обширни и разположени на големи разстояния една от друга. Всяка една от тях имаше врата, полузатулена от гъстата растителност. Тесни пътеки под дърветата представляваха улиците на селото. Всички те обаче водеха към място, отъпкано от много боси крака — вероятно площадът. Едно нещо отличаваше селото от всички други, които Енгелхорн или Денхам бяха виждали. Това бяха разхвърляните тук-там каменни колони и части от стени, които поразяваха с майсторските си украшения. Те се срещаха почти край всяка къща, но повечето бяха пръснати около стената.

— Предполагам — заяви Денхам, като посочи към стената — че някога тя е била външна ограда на голям град. Не е ли грамадна?

— Великанска — съгласи се Енгелхорн.

— Прилича много на египетска постройка — додаде Денхам замислено.

— Кои, според вас, са я построили? — запита почти със страхопочитание Анна.

— Никой не може да отговори на този въпрос — намеси се Дрискъл.

— Какъв шанс! — възкликна ненадейно Денхам. — Каква картина!

Между това никой още не се бе появил. Ала в този момент звукът от тъпаните замря и до групата достигнаха пеещите или по-скоро крещящи гласове на много хора. Дрискъл се спря и протегна ръка в знак за мълчание. Анна се хвана за рамото му, а моряците се спогледаха изпитателно. Звукът от пеенето идеше откъм стената. Денхам бутна Енгелхорн и му посочи една необикновено голяма къща пред тях.

— Ако отидем зад нея, непременно ще ги видим.

— Чувате ли какво пеят — прошепна Анна на ухото на Дрискъл. — Те викат: „Конг! Конг!“

— Денхам — обърна се Дрискъл към режисьора.

— Чувате ли? Безсъмнено това е някакво голямо празненство.

— Да, разбирам! — отвърна Денхам. — Да вървим?

Тръгнаха предпазливо напред. Той се приближи до Енгелхорн.

— Мислиш ли, че можеш да говориш на наречието им?

— Още не мога да чуя техни думи. — Енгелхорн се ослуша внимателно. — Прилича ми обаче на езика на туземците от Ния. — Какво щастие, ако това е така.

Групата вече стигна до голямата къща и Денхам с движение на ръката си даде знак за спиране. След това съвсем бавно се приближи до ъгъла на постройката.

— Тихо сега! — каза той шепнешком. — Стойте там, докато видя какво става! — След момент той изчезна.

Дрискъл изгледа моряците, за да види дали са готови. Енгелхорн взе нова порция тютюн. След една минута Денхам се върна.

— Религиозно тържество — прошепна той. — Енгелхорн, Дрискъл! Елате и вижте. Но пазете тишина.

Самият Денхам беше толкова развълнуван, че пристъпваше на пръсти. Той вдигна апарата си и се отправи към ъгъла на къщата, с намерение да снима. През време на неговите операции тъпаните продължаваха да издават мек звук. Над последния се издигаха страшните викове на много гласове. Рядко, но страшно зрелище! Наблюдаващите изпитваха най-разнообразни чувства. Несъзнателно привлечени, Анна и моряците се приближиха до ъгъла и се вгледаха в пеещите туземци.

Пред очите им се откри голям, широк площад, който се простираше до самата стена. Срещу него се издигаше грамадната дървена врата, която моряците бяха видели още от брега. Вляво от основите на вратата, до горната част на стената, се намираше широка каменна стълба. В средата на площада имаше малка платформа, върху която бе коленичило едно младо момиче.

То беше наистина много красиво. Едва ли би било възможно да се намери между дивите племена из островите на Индийския океан по-привлекателна девойка. Многото цветя, които бяха поставени като диадема върху главата й, усилваха още повече нейния чар. От двете страни на девойката, по стъпалата и в подножието на стълбата, пеещите туземци се клатеха напред и назад, под ритъма на тъпаните. Малко настрана се въртеше с френетична бързина един гърбав и грозен туземец, вероятно докторът или жрецът на племето. Той беше безсъмнено главният виновник за устроената церемония. Вляво от жреца един истински гигант, натруфен с най-разнообразни украшения, наблюдаваше с удивително спокойствие и важност онова, което ставаше пред него. Всички: мъже, жени, деца, жрецът и кралят бяха толкова увлечени в церемонията, че никой не забеляза новите посетители.