Едгар Уолъс - Кинг Конг

— О, Господи! — прошепна Денхам. — Дано продължат още малко! — и той започна да върти дръжката на кинокамерата.

— Какво прави онзи гръблю, който е покрит с пера и листа? — запита ниско Джек.

Жрецът на туземците се приближи до вързаното момиче и започна да прави странни ръкомахания. С бавни и властни движения той тикаше окиченото с цветя момиче към неколцина грамадни танцьори, които изскочиха между туземците. Последните представляваха страшна гледка: главите им бяха скрити в черепи на животни, а телата им бяха целите покрити с животински кожи.

— Горили! — промърмори замислено Денхам. — Изглежда, че тези диваци се мъчат да представят страшилището на джунглите. Като че ли имат намерение да принесат в жертва…

Той погледна Анна и пристъпи напред, за да я закрие напълно от случайния поглед на някой туземец. Като че ли подтикнати от същото желание, всички моряци от екипажа се събраха около младата жена, така че тя трябваше да се повдига на пръсти, за да наблюдава странното тържество.

Когато маймуноподобните същества пристъпиха напред, жрецът се приближи до краля-великан и зачака. Ясно бе, че негово величество трябваше да изпълни нещо. Какво именно щеше да стори той, американците успяха да узнаят много по-късно, тъй като при ставането си погледът му се спря върху Денхам.

— Бадо! — изкрещя той и замахна с ръка. — Бадо! Дама поти вего!

Пеенето, танцуването, всякакъв шум и движение замря. В този момент спокойният, бавен глас на Енгелхорн стигна до ушите на Денхам.

— Имаме щастие — заяви той. — Разбирам говора им. Старият жрец каза да спре, поради присъствието на чужденци.

Всички туземци се бяха обърнали към неканените гости и подозрително ги наблюдаваха. Като че по даден знак, жените и децата постепенно започнаха да се отдръпват назад.

— Вижте! — каза Джек. — Жените им се скриват. По-добре да се махаме, защото може да попаднем в голяма беда.

Той се обърна към брега, с намерение да изпълни думите си, но Денхам го хвана за рамото.

— Спокойствие, Джек! — извика Денхам от мястото си. — Няма защо повече да се крием. Всеки да бъде готов. Придайте си по-войнствен вид.

След дълго размишление като че гигантският крал беше взел някакво решение. С дясната си ръка той махна на двама войници, чийто ръст не бе по-малък от неговия, и така защитен, тръгна бавно към тях. Не се виждаха никакви жени и деца.

— Мистър Денхам! — извика Джек. — Какво е решил да прави този Голиат?

— Стой мирно! — отвърна Денхам, без да свали погледа си от краля. — И аз не знам.

Вождът напредваше с тържествени крачки.

— Джек! — прошепна Анна. — Какво означава изчезването на жените и децата?

— Неприятност за тези диваци, ако разбира се предприемат нещо — успокои я Дрискъл и се засмя.

Вождът продължаваше да се приближава. Някои от моряците свалиха пушките си и поставиха пръсти върху спусъците им. Денхам, който като че имаше и на гърба си очи, ги предупреди:

— Спокойно, момчета! Няма защо да се безпокоите!

— Правилно — обърна се Джек към момичето, като се стараеше да му вдъхне кураж. — Всичко това е блъф. Вождът им иска да види, дали няма да се изплашим. Най-обикновен блъф.

Кралят се спря на около двадесетина разкрача от Денхам и зачака.

— Хайде, капитане — обърна се последният към Енгелхорн. — Ако разбираш езика, кажи им няколко приятелски думи.

Старият морски вълк направи опит да се приближи, но главатарят го предупреди с ръка.

— Ватю! Там да? Тамади?

— Приятелски поздрави! — отвърна Енгелхорн със спокоен глас. — Ние сме твои приятели. Бала! Бала! Приятели! Приятели!

— Бала рери! — извика с презрение кралят. — Таско! Таско!

— Какво казва, капитане? — запита полуусмихнато Денхам.

— Заявява, че не желае приятели. Кара ни да се махнем оттук.

— Не му обръщай внимание — заповяда Денхам. — Запитай го какво представлява тази церемония.

Енгелхорн заговори повторно с бавен и помирителен тон и посочи към украсеното с цветя момиче.

— Ани саба Конг! — отвърна неохотно кралят. — И от устата на всички туземци с благоговение се изтръгнаха думите: „Саба Конг!“

— Казва, че момичето е жена на Конг!

— Конг! — извика развълнувано Денхам. — Не ви ли казах?

В този момент жрецът, който дотогава стоеше встрани, изскочи напред. Очите му изпускаха мълнии.

— Дома си вего, Пюина. Пюина бас!

— Какво иска пък този? — сърдито запита Денхам.

— Според него, церемонията била опорочена от нашето присъствие.