Едгар Уолъс - Кинг Конг

— Чакай, аз да се разправя с него — каза самоуверено Денхам. — Каква е думата за „приятел“?

— Бала.

Денхам изпъчи гърди, разтвори широко ръце и се усмихна дружелюбно.

— Бала! — високо произнесе той. — Бала! Бала! — След това последователно посочи себе си, краля и жреца. — Бала! Бала! Бала!

Кралят се колебаеше, но старият магьосник беше сигурен в онова, което щеше да последва. Бръчката между веждите му беше застрашителна. Ръката му се вдигна в знак на закана.

— Таско! — изкрещя той.

Кралят също изрева: „Таско!“ Двамата му телохранители вдигнаха копията си в отбранително положение. Въоръжената маса бавно започна да пристъпва.

Любопитството надделя у Анна и тя се надигна на пръсти, за да види по-добре туземците. Слънчевият отблясък от буйната й златиста коса попадна в очите на краля. Той мигновено спря дивия си рев и се втренчи в Анна, а след минута погледна жреца, като че ли търсеше неговото одобрение.

— Малем ма накено! — със заекване измърмори той.

— Сита! — Ръката му сграби рамото на жреца. — Малем! Малем ма накено!

Виковете на туземния доктор също престанаха. Въоръжените диваци бързо свалиха копията си.

— Какво стана? — запита Денхам, като въздъхна с известно облекчение.

— Той каза — обясни Енгелхорн: — „Вижте! Златната жена!“

— Блондинки твърде рядко се срещат по тези места — ухили се Денхам.

Гласът на краля се издигна високо; в него се четеше възторг. „Конг! Малем ма накено! Конг во биза. Коу биза пара Конг“.

Старият магьосник поклати глава в знак, че е напълно съгласен с думите на краля.

Енгелхорн бързо преведе:

— Златната жена. Подаръкът за Конг! Подаръкът за Конг!

— Боже мой — запротестира Денхам.

Кралят и магьосникът още повече се приближиха, и първият простря с царствена тържественост ръката си.

— Дама! — каза той. — Тебе молен на хи!

— Чужденецо! Продай тази жена на нас. — Енгелхорн превеждаше със светкавична бързина и очите му питаха Денхам, какво да отговори.

— Диа малем — бързо додаде кралят.

— Шест девойки! — каза Енгелхорн. — Иска да даде шест момичета за твоята златна жена.

Анна трепна, но се опита да се усмихне.

— Вие сте виновни за тази беда, Денхам — извика Дрискъл. — Какво ще правим сега?

Денхам за момент се усмихна и със спокойно движение повика при себе си Джими.

— Кажи му, колкото можеш по-учтиво — обърна се той към Енгелхорн, — че не можем да се съгласим. — С края на устата си той прошепна на Анна: — Днес не съм в настроение да търгувам, сестричке!

— Тида! — отвърна Енгелхорн, като се мъчеше да се покаже по-натъжен. — Не! Малем оти рота ини. Нашата жена ни носи щастие и не смеем да се разделим с нея.

Щом като чу отказа, старият дявол изкрещя:

— Ватю! Там биза гаро Конг ди ана та!

— По никакъв начин не искат да се откажат от подаръка на Конг.

— Това е достатъчно! — изръмжа Дрискъл, след като Енгелхорн преведе последните думи. — Още сега ще отведа Анна на парахода.

— По-добре всички да се махнем оттук — каза предупредително Енгелхорн на Денхам — преди старият дявол да изпрати група, която да отреже пътя ни към лодките.

— И аз мисля така! — отвърна със съжаление Денхам, с всичката увереност на белия изследовател в своето превъзходство. Но нека не оставяме жреца им в такова разгневено състояние, капитане. Кажи му, че утре ще се върнем, за да се разберем и се сприятелим.

— Дула! — обеща Енгелхорн на краля и доктора. Групата беше започнала бързо да отстъпва. — Утре! Хай те го на. Ще се върнем.

— Ан малме? — настоя вождът. — Малем ма накено?

— Златната жена?

— Тръгвайте бързо — заповяда Денхам на хората, които прикриваха отстъплението на групата. — Анна, ти се усмихвай. Не виждаш ли, че кралят ти прави нечуван комплимент? Шест за една! — усмихна се Денхам.

— Дула! Бала — успокои Енгелхорн диваците. — Утре, приятели!

Отстъплението се засили; но не прекалено бързо. Нямаше разтакане, но нямаше и ненужна бързина. Само едно спокойно безгрижно отстъпване. Най-напред вървяха шест моряка, между които се намираше Анна. Следваше ги Дрискъл. После вървеше цялата група с пушки, готови за действие. Шествието завършваше с Енгелхорн и Денхам.

В знак на последно сбогом, филмовият директор вдигна ръка и направи един рицарски замах към стария магьосник. Със същата ръка той накриви шапката си, хвана небрежно пистолета и засвири някаква весела мелодия. Докато туземците стояха смаяни от учудване, той закрачи бързо и се изгуби от очите им зад ъгъла на къщата.