Едгар Уолъс - Кинг Конг

Той постоя замислен около една минута.

— Признавам — продължи той — че сега не мога да определя кой каква роля ще играе. Времето ще покаже.

— Хм! — изръмжа Енгелхорн в знак на съгласие.

— Ето какво! — додаде филмовият директор. — Ще оставим тези въпроси за след вечеря. До тогава ще начертая първата стъпка.

— А до тогава — каза Енгелхорн — наредете да се поставят няколко въоръжени часовои, мистър Дрискъл. Онзи стар доктор никак не ми харесва. Ето, че тъпаните пак започнаха.

По време на разговора шумът от тъпаните на туземците се беше усилил. Обаче звукът, който този път издаваха, беше по-особен: нисък, приличен на сподавен говор на много хора или по-скоро звук, който кара диваците да напрягат умствените си сили.

След като постави часовоите, Дрискъл отиде при Енгелхорн и погледна към небето.

— Луната скоро ще се скрие зад облаците. Нощта ще бъде тъмна, като в рог. А това не е добро — предрече той.

— Мистър Денхам има право — пошегува се капитанът. — Твърде много се грижиш за Анна. Няма опасност от тъмнината. Достатъчно далече сме от брега, та не ми се вярва да посмеят да ни изненадат.

— Не ми харесват тези тъпани!

Последните продължаваха да безпокоят Дрискъл, особено когато внезапният тропичен мрак се спусна над морето. По време на вечерята обаче той се мъчеше да скрие безпокойството си. Но това не беше много лесно, тъй като със своя план Денхам ги държеше в очакване.

— Обещах да начертая първата стъпка на действие — започна той в края на вечерята. — Добре, утре рано сутринта ще сляза на брега. С една въоръжена група няма да има никаква опасност. На всяка цена ще разбера, що за същество е този Конг.

Дрискъл бутна настрана чашата с кафе и погледна към Анна.

— Пий и не се тревожи, Джек — усмихна се Денхам.

— Анна ще остане на парахода.

— Добре — промърмори Енгелхорн.

— Готова съм да дойда с вас, ако това е нужно — заяви Анна.

— Не. По принцип не се разделям от апарата и артистите, но обичам хората ми да не се излагат на опасности, които не съм предвидил и преценил. А в този случай неизвестностите изобилствуват. Затова ще ви оставя, докато разбера положението.

— Позволете аз да направя разследването — намеси се Дрискъл с молба в гласа. — Придружен от една група въоръжени хора, опасността не ще бъде така голяма. Но ако си счупя някъде главата, работата няма да спре.

— Не допускайте това! — почти изкрещя Анна.

— Винаги готов да се жертвува за другите. Но сега Анна протестира — усмихна се Денхам. — Но това няма да стане. Обичам сам да бъда начело на организирания от самия мен поход.

Дрискъл се изчерви до върха на ушите си.

— Имам малко работа на палубата — продума той и излезе.

Тъпаните още продължаваха да издават монотонен, глух шум. От време на време се мяркаха силуетите на въоръжените часовои върху борда на „Скитникът“. Освен това, по палубата се разхождаха няколко моряка, които търсеха разхлада от настъпилата след мъглата горещина. Един от тях беше Лъмпи. Изтегнат върху един подвижен стол, той мързеливо играеше с Игнац.

— Добър вечер, Лъмпи.

— Добър вечер, мис Анна. Помръдни се, Игнац. Отстъпи мястото си на госпожицата. Научих се, че сте прекарали отлично на брега.

— Доста се изплаших.

След това и двамата млъкнаха. Лъмпи го мързеше да говори, а Анна беше спряла поглед в черната бездна, която се простираше пред нея.

Денхам и Енгелхорн се спряха на моста.

— Чуваш ли тези тъпани — продума Денхам. — Ако беше възможно да се снима в тъмнината, още тази минута щях да се отправя към селото.

— Тука сте много по-добре, мистър Денхам.

— Зная! Но не обичам да изпускам хубавите случаи.

— Мене ми е все едно.

— Слушай, капитане! Достатъчно са ми безпокойствата на Дрискъл.

— Аз не се тревожа, но се чувствувам по-добре, когато има часовой. И почти съм решил да не се прибирам в кабинета си.

— Ах! Но всичките диваци са заети с празненството.

— Зная. Но, въпреки това, предпочитам да остана тука.

— Тогава и аз ще сторя същото — засмя се Денхам. — Ще изкараме една партия на бридж.

Лъмпи се изправи и се вгледа в тъмнината.

— Около кого се върти всичката тази церемония? — запита той.

— Едно момиче.

— Момиче?

— Да, обречено в жертва на Конг.

— О, да! — кимна с глава Лъмпи. — Момчетата разправяха, че тя била годеница на Конг.

— Годеница на Конг! — шепнешком повтори Анна и цяла трепна. — Лъмпи, кажи, как си представляваш Конг.

— А-а! — отвърна презрително старият моряк. — Някакъв езически бог. Всяко племе притежава по едно божество. Най-често стар изсъхнал пън или статуя от кал. Басирам се, че Конг не е нищо друго, освен буца и годеницата му никога няма да го види. Старият магьосник най-лесно ще ви каже, къде е отишло момичето. Тези дяволи обикновено имат цели хареми, скрити някъде в гората.