Едгар Уолъс - Кинг Конг

Анна се засмя и като се помести, за да заеме по-удобно място, седна върху крака на Игнац. Чувствителното животно изквича и след миг се изгуби в тъмнината.

— Хвани го, Лъмпи — каза Анна. — Ще влезе в кабините и всичко ще изпотроши.

— Тука, проклетнико! — изкрещя Лъмпи и погна любимеца си.

Анна се изправи и лениво протегна ръце.

Докато разговаряше с Лъмпи, тя се беше поуспокоила. Беше почти забравила за Конг. Тя се отправи към онази част на палубата, която се стесняваше в пътека, поради мястото, заемано от надпалубните кабини.

За момент тя се поколеба. Преди да навлезе в тъмната част, светлината от близкия окачен фенер падна върху златистата й коса. Шумът от барабаните на туземците стана оглушителен. После ненадейно затихна.

На капитанското мостче Денхам спореше за нещо с Енгелхорн.

— Ще се сприятелим с тях. Отнесоха се враждебно спрямо нас, защото им прекъснахме тържеството. Но ние ще ги убедим, че това е станало случайно.

— Не знам — промърмори Енгелхорн. — Протестираха, че сме им развалили цялата церемония. Може би искаха да кажат, че трябва да намерят нова годеница на Конг.

— Отлично! Ако повторят цялата церемония, на всяка цена ще ги филмирам.

Енгелхорн погледна Денхам с истинско възхищение.

— Не съм виждал по-голяма дързост от тая — продума той.

В този момент се появи Дрискъл.

— Току-що привърших обиколката. Като че ли ще вали дъжд. Къде е Анна?

— Някъде по палубата. Откога не си я виждал? — запита шеговито Денхам. — Цял половин час?

— Радвам се — изръмжа младият човек — че не съм някое студенокръвно животно. — След това се отдалечи към средната част на палубата.

Там беше Лъмпи. Той забъркано гледаше празния подрижен стол.

— Виждал ли си мис Дароу, Лъмпи?

— Беше тука преди десет минути, сър. Приказвахме за тържеството на диваците и маймуната побягна към кабините. Тогава мис Анна ме изпрати да я хвана. Мислех, че като се върна, ще я заваря тука.

— Вероятно се е прибрала в кабината си — заключи Дрискъл.

Носейки в ръце Игнац, Лъмпи тръгна към задната част на палубата. Неговият път минаваше през мястото, откъдето беше минала Анна преди десетина минути. Ненадейно кракът му ритна някакъв предмет. Старият моряк се наведе, вдигна находката и я приближи — към фенера.

— Елате всички! — след миг закрещя той. — На палубата! По-скоро!

Часовите подеха вика му и след минута от долните помещения на кораба заизкачваха полуоблечени моряци. Дрискъл едва не се сблъска с Енгелхорн и Денхам. И тримата едновременно пристигнаха при стария моряк.

— Вижте, сър! — едва избъбри последният. — Намерих го на палубата!

— Украшение на дивак! — извика Денхам.

— Някои от тези дяволи са се качвали на кораба, сър.

— Веднага да се претърси целия кораб, капитане — даде бързо нареждане Денхам.

— Къде е Анна? — почти изрева Дрискъл.

Енгелхорн и филмовият директор се спогледаха.

След това моряците се впуснаха да я търсят.

— В кабината си… — започна Денхам, като се мъчеше да успокои младия човек.

— Няма я! Току-що търсих там.

В този момент долетя гласът на часовоя от страната на кораба, която се намираше към брега.

— Не, сър! Никакъв шум не съм чувал. Абсолютно нищо!

Последва острият, заповеднически глас на капитана:

— Свалете лодките. Всеки човек да вземе по една пушка.

Настъпи голям шум. Зачуха се свирки. След момент задрънкаха оръжия.

Денхам се втренчи в Дрискъл.

— Лодките! — извика той. — Лодките. Чухте ли ме, капитане! Да не мислите…

— Не зная — отвърна Енгелхорн. — Но не трябва да губим нито секунда. Мистър Дрискъл, поемете претърсването на кораба. И пипайте бързо, мое момче! Пипайте бързо.

Бързи дивашки ръце поставиха Анна на дъното на малка ладия. Една ръка беше запушила устата й и въпреки най-отчаяното й съпротивление, тя не можа да се освободи и да издаде някакъв звук, който да стигне до „Скитникът“.

Още в първия момент на пленяването си, тя беше лишена от възможността да вика. Горещи и силни ръце не й позволиха да мърда. Щом като бе навлязла в тъмната част на палубата, някой й запуши устата и след миг тя мина от ръце на ръце, докато се намери в лодката.

Никога през живота си Анна не бе изпитвала такъв страх. Нищо не можеше да се сравни с ужаса, който все повече и повече я обхващаше. Тя просто бе обезумяла. Това надминаваше и най-страховитите истории, които се разправят посред нощ на малките деца. Единствената й надежда беше да извика за помощ, но тя съзнаваше, че даже ако ръката се вдигнеше от устата й нямаше да издаде никакъв звук. Гърлото й се беше схванало.