Едгар Уолъс - Кинг Конг

Краката й, най-после освободени, отказаха да се движат. Когато ладията стигна брега и грабителите й я изправиха на крака, тя не можеше да се задържи права.

Без да се колебаят, двама дивака я вдигнаха на раменете си и забързаха към селото. Носачите се сменяха няколко пъти, преди да стигнат целта си. Това винаги се съпровождаше с една остра и кратка заповед. Когато я чу за трети път, за свой най-голям ужас, Анна позна гласа на стария жрец.

Площадът пред огромната врата беше осветен с многобройни факли. Цялото племе беше излязло, за да присъствува на продължението на тържеството. Всички заемаха местата, които имаха през деня. Отпред пак се намираха черните маймуноподобни същества. Кралят се намираше на старото си място, натруфен със същите пера, висулки и други украшения. След като остави двама пазачи при изнемощялата Анна, жрецът бързо зае мястото си.

Мястото, където сутринта се намираше вързаното момиче, стоеше празно. Замъгленият разсъдък на Анна не можа да схване значението на това. На няколко крачки от нея, в първите редове на тълпата, се намираше едно лице, което гледаше със състрадание пленницата. В него Анна успя да разпознае момичето, което сутринта беше вързано и окичено с цветя. Сега то беше облечено като останалите жени от племето. Това обаче пак не означаваше нищо за Анна. И когато, по заповед на магьосника, бе отнесена на стълбата, тя застана неподвижна, без да разбира, какво щеше да се случи.

Гласът на стария магьосник беше нервен. През целия път от кораба до площада той беше карал носачите да вървят с най-голяма бързина. Сега той още повече бързаше да привърши с церемонията. Анна смътно съзнаваше, че тази бързина се дължеше на страха от екипажа на „Скитникът“, който скоро щеше да тръгне по следите на грабителите. Но тази мисъл не будеше у нея някаква надежда. От момента, когато диваците я бяха свалили в лодката, тя бе загубила всякаква надежда.

По даден сигнал тълпата диваци запя познатата вече песен. Редиците от хора се люлееха напред и назад по такта на тъпаните. Старият магьосник се приближи до Анна и повторно заигра странния си танц. Горилоподобните същества отново заобиколиха жертвата и почнаха лудо да се въртят около нея.

И сега, както и сутринта, по даден знак от жреца, кралят се намеси в церемонията. Той пристъпи напред и с дясната си ръка махна към десет въоръжени диваци. Последните се спуснаха към двете грамадни греди, запречващи вратата.

— Нез!

Анна нямаше нужда да разбира езика на туземците, за да схване, че кралят каза: „Отвори!“ След няколко минути диреците се поместиха. Железата, които поддържаха грамадната врата, заскърцаха. След това с общи усилия десетте войника отвориха едното крило на вратата.

— Инду! — извика кралят.

В същия момент туземецът, който се намираше при грамадния тъпан, нанесе силен удар по опънатата му кожа. Последният прозвуча като гръм.

Стресната от силния шум, за момент Анна разбра, че сигналът, за който Дрискъл намекваше, бе даден.

Това беше сигнал за повикване на страшния неизвестен младоженец, който живееше някъде в джунглите.

След даването на сигнала, пеенето престана. Туземците застанаха в очакване.

По даден от краля знак всички се закатериха по многобройните окачени на стената въжени стълби и скоро се намериха на горната й част. Вълнението и очакването беше огромно. Тогава пеенето започна отново. Външната част на стената бе осветена от многобройните факли, които диваците държаха.

— Таско! — изкрещя кралят.

Пазачите грабнаха Анна и я понесоха навън от оградата.

— Ватю! — повторно изкрещя владетелят.

Моментално вратата бе почти затворена. Остана само един тесен отвор и десетте войника зачакаха връщането на пазачите, за да прекъснат и тази връзка с дивите джунгли. Ала по намръщените и решителни лица можеше да се съди, че ако станеше нужда, нямаше да се поколебаят да затворят вратата преди двамата пазачи да се върнат.

— Гънду! — извика кралят и гръмотевичният сигнал бе даден повторно. Звукът се понесе над дивите джунгли.

Високо на стената диваците вдигаха факлите си, за да виждат по-добре в подножието на стената.

Там имаше малка поляна и зад нея се намираше потънала в мрак бездна. На полянката, на няколко метра от вратата, се издигаше един каменен олтар, стар колкото и самата стена. Високите му стъпала бяха постлани с животински кожи. Площадката, която се издигаше на няколко метра от земята, бе обрасла с гъст зелен мъх, който поглъщаше светлината на факлите. Две високи колони, великолепно издълбани, украсяваха този олтар.