Едгар Уолъс - Кинг Конг

Анна изпълни дадените й нареждания. Беше по-лесно, отколкото очакваше. Същото нещо я бяха карали да прави във филмовата къща Форт Яло. Моряците започнаха отново да коментират.

— Беше великолепно — каза Денхам и даде позволение за почивка. — Сега ще опитаме нещо друго.

— Винаги ли снимате сам? — запита Анна, когато той започна бързо и изкусно да сменя лентите.

— Да, след последния си филм в Африка. Имахме великолепен случай да снемем един разбеснял се носорог, ала операторът се изплаши и остави снимките. Глупак! А аз бях само на няколко крачки от него, с карабина в ръка. Не ми се довери да убия звяра, преди последният да убие него. От тогава лично извършвам всички снимки.

Енгелхорн, който до този момент дъвчеше спокойно вечния си тютюн, се приближи до Дрискъл.

— Защо си се начумерил, приятелю? Какво има?

— Започвам да се безпокоя — отвърна офицерът. — Цялата тази мистерия…

— Той ни води вече в две опасни пътувания — успокои го Енгелхорн. — И този път ще ни изведе на добър край.

— Ала сега имаме със себе си жена.

— Това е негова работа — отвърна Енгелхорн с твърд глас.

— Да продължим, Анна! — изкомандува отново Денхам. — Застанете хей там! Когато отворя обектива, вдигнете бавно главата си. Бъдете напълно спокойна. Не очаквате да видите никого. Готово! Започваме!

Силно вълнение обхвана всичките наблюдатели, когато Денхам започна да върти дръжката на апарата. Той се стараеше да предаде на младата жена своето настроение.

— Погледнете нагоре. Бавно, бавно. Вие сте съвсем спокойна. Още нищо не виждате. Вдигнете си главата. По-високо. Така! Сега го виждате. Вземете изражение на смайване. Не можете да повярвате, че това е истина. Очите ви се разширяват. Още повече! Изпитвате ужас. Но сте прикована на едно място. Не можете да си отместите погледа. Не можете да бягате. Вие сте безпомощна, Анна! Никаква надежда. Какво можете да сторите? Къде ще избягате? Вие сте безпомощна, напълно безпомощна. Но сте запазили способността да викате! Тази е единствената ви надежда. Все пак, не можете да сторите това. Гърлото ви е свито. Опитайте се да изпискате, Анна. Може би, ако не го гледате, ще успеете. Ако погледът ви се отклони от тази гледка. Нямате сила да го отклоните, но можете да закриете очите си с ръце, Анна. Приближете длани до очите си, Анна. Сега изпискайте! Изпискайте, Анна, за да спасите живота си!

С очи скрити в ръце, свита на кълбо, Анна изпищя.

Дивият й пронизителен писък се понесе от лекия вятър към морската шир. Това беше вик, предизвикан от истински ужас. Денхам бе сполучил в първия си опит. Анна не се мъчеше да изглежда изплашена. Тя беше наистина ужасена. Сцената бе толкова сполучлива, че в знак на състрадание, Игнац се хвърли към господаря си и завря малката си главичка в ръцете му.

— Грандиозно! — извика Денхам и избърса изпотеното си чело. — Изиграхте всичко това великолепно.

Дрискъл хвана Енгелхорн за рамото.

— Честна дума — прошепна той. — Трябва да науча нещо по-съществено за цялата работа. За какво взема тази жена с нас? Какво мисли той, че тя в действителност ще види?

— По-спокойно! — отвърна шепнешком Енгелхорн. Челюстите му не преставаха да дъвчат равномерно тютюна. — Мисля, че можем да му се доверим. Мисля даже, че сме длъжни да му се доверим.

Тъпият безформен нос на „Скитникът“ цепеше неуморно гладката повърхност на Южното море. Гребените на вълните се издигаха, блъскаха се в страните на стария кораб и се разбиваха на хиляди водни капчици. Ала тази непрестанна борба не плашеше „Скитникът“. Подпомогнат от мощните си машини, той бързо се движеше напред.

Атлантическият океан беше вече далеч зад тях. Минаха през Панамския канал, край Хавайските острови, Япония, Филипините, Борнео, даже и Суматра. Въпреки това, бързината от четиридесет мили в час не бе намалена.

Посоката беше югозападна. Часовникът показваше дванадесет по обяд. Времето беше горещо. Беше толкова горещо, че екипажът носеше дрехи, които само най-елементарното приличие налагаше да се носят в присъствието на дама. Лъмпи беше облечен почти толкова, колкото и верния му Игнац. Старият моряк беше извънредно слаб. Ребрата му се открояваха с най-малки подробности. От хълбоците му висяха жалки панталони, които свършваха някъде под коленете. И според неговата честна дума това беше всичко, което притежаваше.

Все пак това бе костюм, който представляваше облекло напълно подходящо за температурата. Но температурата можеше да бъде по-висока, като се има предвид, че „Скитникът“ плуваше в най-горещия пояс на Индийския океан. Първият офицер на „Скитникът“, в бели панталони и риза, беше сравнително спокоен. Той можеше да е още по-спокоен, ако температурата не беше се покачила и ако не отсъствуваше една личност.