Едгар Уолъс - Кинг Конг

Денхам кимна отново с глава в знак, че отговорът й му харесва и стана.

— Слушайте какво ще ви кажа! Мога да ви предложа един ангажимент.

Анна стана и като издържа строгия му поглед, го остави да продължи.

— Когато си починете и се облечете както трябва, вие ще бъдете точно онова момиче, което ми е нужно.

— Откога… откога започва работата ми?

— От този момент. И първото нещо, което ще сторите, е да си купите подходящо облекло. Елате с мене. Вярвам, че магазините на Бродуей са отворени още.

— Но… но в какво се състои работата?

— В спечелването на пари, слава и търсене на приключения. В изпитване на най-чудните преживявания в нашия живот! И всичко това започва утре в шест часа сутринта на борда на готовия за отпътуване параход „Скитникът“.

Анна седна отново и поклати замислено глава. В погледа й вече не се четеше страх. Изглеждаше, като че доброто й настроение се бе възвърнало.

— Не! Съжалявам… Но не мога… Много бих искала да намеря работа, но… Умирах просто от глад… Но не мога…

— Какво? — почти изкрещя Денхам и се вгледа в нея. След това се разсмя и запали цигара.

— О, разбирам! Не, драга, не… Имате грешка. Това, което ви предлагам, е съвсем сериозно.

— Вижте — каза Анна, извинявайки се. — Не исках да има някакво…

— Някакво недоразумение? Вярно е. Разбира се, че сте права. Грешката е моя, загдето се въодушевих, без да ви обясня всичко. Ето в какво се състои работата. Наричам се Денхам. Чували ли сте някога за мене?

— О, да. Да. Вие сте кинорежисьор. Снимате филми в джунглите и пустините.

— Имате право. И аз съм ви избрал да играете главната роля в новия ми филм. Заминаваме в шест часа.

— За къде?

— За известно време няма да знаете това, Анна. Много е далече оттука. Ще пътуваме доста преди да го стигнем. Но животът ще бъде приятен, весел — всред широкото топло море, при меката лунна светлина. Помислете, Анна! Няма значение, какво ще се случи накрая — не е ли това по-хубаво, отколкото да се скиташ из Ню-Йорк със страх в сърцето, че на другата сутрин можеш да се намериш в калта?

— Няма значение какво ще се случи накрая — прошепна Анна. — Предпочитам да дойда с вас. Не мога ли отсега да зная, какво ще трябва да правя?

— Дръжте главата си горе и се доверете на мен — отвърна Денхам и протегна ръка.

Анна го гледа в продължение на една минута. Денхам отвърна със същото. Тогава младото момиче прие подадената й ръка и я стисна със сериозна усмивка.

Анна се събуди в удобния си креват и през първата секунда не можа да се сети как бе попаднала на това място. Онова, което можа да разбере беше, че за първи път от седмици насам не се събуждаше гладна. Чудейки се къде се беше изгубил глада, тя си спомни снощната странна среща и се изправи. Не можа да не се засмее, когато забеляза до леглото си една кошничка с ябълки.

Денхам ги бе донесъл в последния момент и увеличил и без това грамадния куп от кутии с обуща, шапки, пакети с облекла, който се намираше в таксито.

Така, те бяха пристигнали тържествено след полунощ на борда на „Скитникът“, след като преминаха покрай смаяния стар пазач на митницата и единствения часовой на кораба.

С ябълките в ръце тя бе последвала на пръсти Денхам в един полутъмен коридор.

— Това ще бъде вашата кабина — беше казал той. — Вътре ще намерите ключ. Там ли е? Добре! Лека нощ, приятни сънища и гледайте да не се събудите рано. Ако ви забележа навън преди обяд, ще накарам капитана да ви постави в окови.

Анна вчеса назад буйната си златиста коса и погледна миниатюрния часовник, който се намираше на масата. Беше почти осем часа. Тя бе спала следователно около пет-шест часа. Намръщи се и отново се засмя.

На нейно място друго момиче едва ли би могло да заспи. И тъй като не беше много вероятно, че скоро ще се успокои, тя реши да рискува да бъде окована и да излезе на палубата.

Този, който щеше да изпълни наказанието, сигурно бе капитан Енгелхорн — стар и мълчалив, но приятен мъж. Дрискъл, първият офицер, бе млад и буен, й беше казал Денхам, но също добър човек.

Тя отвори полека вратата и излезе. Изглеждаше, че Денхам бе изпълнил решението си, защото Ню-Йорк вече не се виждаше. В далечината земята се виждаше като тънка черна ивица. Но встрани от кораба и пред него се простираше само водната шир.

Снегът от миналата нощ се беше стопил и заедно с него бе изчезнала и опасността от бурно време. Температурата се беше покачила толкова, че макар и да нямаше върху себе си нищо друго, освен пижамата си, Анна не почувствува почти никакъв студ.