Едгар Уолъс - Кинг Конг

Тя закопча дрехата си и се усмихна.

— Купи каквото пожелаеш, сестро — й бе казал Денхам, — колкото и да похарчиш, пак ще остана да ти дължа петорно и десеторно повече. Бъди спокойна.

Като имаше предвид, че ще бъде далече от всякакви магазини в продължение на месеци, Анна беше изпълнила съвестно съвета му. Пижами, долни дрехи, рокли, палта, шапки и накрая достатъчно женски дреболии, за да отвори магазин със специалитети за разхубавяване. И всичките тези покупки стояха в един грамаден куп, в стаята й.

Тя реши да отвори само една кутия. Когато отново излезе от кабината, минаваше девет и половина.

Под новото си манто Анна носеше старите си изтъркани дрехи, понеже не искаше да помисли, че не може да се въздържи да не се възползува от новото си богатство. Ала под облеклото си тя чувствуваше мекия допир на коприната, която я караше да потръпва от удоволствие.

— Наистина — помисли си тя, като се изкачи на палубата, — жалко, че няма автомобили на кораба. Сега е точно време за една малка разходка, а също и за една катастрофа, която да ме изпрати на онзи свят. Там обаче с удоволствие бих отишла, след като прекарах тези приятни часове.

На палубата не се виждаше почти никакъв човек. Сигурно екипажът бе зает с работа в долната част на кораба. Само един възстар моряк се занимаваше с немирна маймунка. Старецът имаше почти кафяв цвят на лицето, поради горещото тропическо слънце, което го бе пекло с години; главата му беше плешива, само на тила му личеше снопче коса.

Анна се приближи тихо. Тъй като се чувствуваше много щастлива, а лицето на моряка излъчваше благородство и доброта, тя се изправи внезапно пред стария човек и извика:

— Как сте, моряче?

— Добре! — отвърна морякът тихо. От веселото изражение, което се четеше в погледа му, личеше, че той беше усетил приближаването й отдавна. От тихия му говор тя разбра, че вестта за нейното пристигане е била разпространена от нощния пазач. — Разбира се! Но най-напред да се запознаем. Наричам се Лъмпи. А това е Игнац.

— А аз се казвам Анна Дароу.

Анна взе въжето, с което бе вързана маймунката и се загледа в зеленикавото, спокойно море.

— О, Лъмпи — въздъхна тя, — не е ли чудесно да наблюдаваш морето!

— То ми е омръзнало! — заяви Лъмпи откровено.

— Да, разбира се — съгласи се Анна. — Невинаги е тъй приятно. Предполагам, че когато морето е бурно, съществуват не по-малко опасности.

В този момент се чу остро изсвирване и Лъмпи скочи бързо.

Тя остана на палубата заедно с Игнац. Когато звукът от сирената замря, от няколко места на палубата се появиха моряци и от коридорчето, от което бе излязла Анна, се показа причинителят на шума. Това беше млад човек, който беше така задълбочен в работата си, щото не забеляза новия пътник.

При появяването на младежа интересът на Анна към онова, що ставаше наоколо й значително се увеличи. Неговото дълго, мускулесто тяло, решителното, загоряло лице и авторитетното му държане я заинтригува, но по начин, който съвсем не й беше неприятен.

Тя предположи, че това е Дрискъл и когато той застана така, че се виждаше само широкия му красив гръб, тя се подигна на пръсти, за да вижда по-добре.

Дрискъл носеше на главата си офицерска шапка и беше облечен във великолепна черна вълнена риза, която едва ли би могъл да си купи с моряшката си заплата. По останалата част на облеклото обаче той не се различаваше много от хората, които бързо изпълняваха заповедите му.

В какво се състоеше работата, що вършеха моряците, Анна не разбираше особено. Те сновяха около една макара, една грамадна кутия и един наистина напълно замотан топ въжета. Всичко това изглеждаше толкова интересно, че тя се премести малко по-напред от старото си място, за да може да наблюдава по-добре.

През това време Дрискъл продължаваше да издава бързи наредби. Един от моряците изпусна на земята топа с въжета, но не се наведе да го вдигне.

— Не, не така! — извика Дрискъл. — Занеси го зад онзи сандък.

Отстъпвайки назад, за да определи на моряка по-добре мястото, той се приближи толкова до Анна, че последната с едно протягане на ръката си можеше да го хване за рамото.

— Хайде по-скоро. Занеси го там. — Ръката му направи светкавичен полукръг назад и пръстите му удариха Анна точно през лицето. Тя се залюля и замалко щеше да падне. Игнац започна жалко да скимти.

— Кой дявол… — Като се обърна и забеляза Анна, Дрискъл се спря. — Какво търсите тука? Сега трябваше да бъдете в леглото си.