Едгар Уолъс - Убийството с нарцисите

Даде знак с ръка на спътника си китаец и бавно тръгна към вратата. Онемял от яд, разтреперан от безсилие, Лайн го изпрати с поглед, а когато вратата беше почти затворена, се хвърли със задавен вик, отвори я със замах и скочи върху детектива.

Две ръце го стиснаха за китката, вдигнаха го целия, внесоха го в стаята и го стовариха в едно кресло. Над него се сведе лице, което с мъничките присмехулни бръчки около очите не изглеждаше страховито.

— Господин Лайн — поде подигравателно Тарлинг, — давате ужасен пример на престъпниците, добре че осъденият ви приятел е зад решетките.

И без дума повече напусна стаята.

Два дни по-късно Торнтън Лайн седеше в голямата си лимузина, спряна в края на Уондзуърд Комън, срещу портала на затвора.

Беше поет и позьор, едно често срещано съчетание у мъжа. Разполагаше с пари и големи възможности и щеше да си живее живота, ако всички, на които се натъкваше, го оставяха да прави каквото си знае. Ала най-малко за двама души милионите на Торнтън Лайн не значеха нищо.

Отоплението в лимузината работеше. Но навън в мразовитата априлска утрин прехвърчаше сняг и няколко зъзнещи жени, застанали на почетно разстояние от портала на затвора, се гушеха в шаловете си. Всичко бе покрито с бял прашец и в тази зимна обстановка ранните цветя изглеждаха много нещастни. Часовникът на затвора удари осем и вратичката се отвори. Излезе мъж със закопчано догоре сако и нахлупен каскет. Щом го зърна, Лайн пусна вестника, който четеше, отвори вратата, изскочи навън и се запъти към освободения затворник.

— Ей, Сам! — нежно го заговори той. — Май не ме очакваше.

Мъжът спря като закован и се загледа в човека с коженото палто.

— О, господин Лайн! Благодетелю! — изхриптя Сам, сълзите се застичаха по лицето му и онемял, той стисна в ръце протегнатата към него длан.

— Какво мислиш, че ще те изоставя ли? — попита господин Лайн, грейнал от мисълта колко е добродетелен.

— Смятах, че ще ме зарежете, сър — потвърди прегракнало Сам Стей. — Вие сте истински джентълмен, сър, би трябвало да се срамувам от себе си!

— Я не се занасяй, Сам! Скачай в колата, момчето ми! Да вървим. Хората ще си помислят, че си милионер.

Мъжът преглътна. Ухили се мазно, отвори вратата качи се вътре и се отпусна с блажена въздишка върху скъпите меки кафяви възглавници.

— Божке! Като си помисля, че на този свят се срещат такива като вас, сър! Току-виж, съм повярвал, че има ангели.

— Стига глупости, Сам! Ела вкъщи, ще закусим като хората и ще ти помогна да започнеш отново.

— Ще се опитам да живея честно, сър, Бог ми свидетел!

Всъщност Лайн не даваше пет пари дали Сам ще живее честно. Нещо повече, вероятно щеше да е страшно разочарован, ако Сам влезеше в правия, ала тесен път. „Гледаше“ го, както другите гледат пилета и породисти крави, той бе част от колекцията му, както някои колекционират марки и порцелан. За Лайн Сам беше скъпоценност. Перчеше се с него в клуба — ето на, познава представител на престъпния свят, защото Сам беше специалист по кражби с взлом и не го биваше за друго. Освен това го обожаваше, което бе за Лайн едно от най-опияняващите преживявания.

А обожанието му беше искрено. Сам би дал живота си за бледия мъж с безволевата уста. Бе готов да го разкъсат на парчета, стига с мъките си да донесеше удоволствие или полза на човека, който за него бе равен с боговете.

Навремето Торнтън Лайн го завари да извършва взлом в собствения му дом. Кой знае защо, му предложи добра закуска и прояви интерес към бъдещето му. Оттогава Сам бе лежал в затвора три пъти: първите два за малко, последния — за по-дълго, и Лайн демонстративно го посрещаше, след като си излежеше присъдата, откарваше го у дома си, даваше му закуска, а също и куп безплодни житейски съвети и го пускаше отново по света с десет лири — сума, която му стигаше точно колкото за нов комплект инструменти за взлом.

Никога дотогава Сам не беше проявявал такава благодарност, никога дотогава Торнтън Лайн не го бе обграждал с такива грижи. Приготви му гореща вана, от която Сам Стей на драго сърце би се отказал, но нямаше как, от любезност се изкъпа, топла и обилна закуска, нов кат дрехи и не две, а четири банкноти от пет лири. След закуската Лайн дръпна речта си.

— Безполезно е, сър — заяви крадецът и поклати глава. — Опитвал съм се как ли не да си изкарвам честно хляба, но, изглежда, не ме бива да живея като хората. Три месеца, след като ме пуснаха миналия път, карах такси, но някакво ченге ме спипа, че нямам книжка. За кой дявол да ми давате работа във вашия магазин, сър, просто няма да се задържа. Свикнал съм да живея на открито, обичам сам да съм си господар. Аз съм волна птичка, за нас пишат дори — думата започва с „а“.