Едгар Уолъс - Убийството с нарцисите

Странно умислен, господин Дж. О. Тарлинг, работил навремето в Шанхайската детективска служба, прочете подробното описание във вечерния вестник.

Лайн убит! Какво необикновено съвпадение — беше се запознал с младия мъж броени дни преди това!

Макар да му се падаше далечен роднина, Тарлинг не знаеше нищо за личния живот на Лайн. В Китай беше прекалено зает, за да се занимава с приумиците на някакъв турист, пък бил той негов братовчед, но смътно си спомняше за скандал, свързан с името му, и се помъчи да се сети за всички обстоятелства около него.

Остави вестника с лека гримаса, която подсказваше съжаление. Ето такъв случай му трябваше, за да се разгърне, стига да работеше в Скотланд Ярд! Загадката обещаваше да е необикновено интересна.

Тарлинг се сети за момичето — Одет Райдър. Какво ли ще си помисли тя? „Ще се стъписа — рече си той, — ще се ужаси.“ Заболя го при мисълта, че макар и косвено Одет вероятно ще бъде замесена в такъв шумен скандал, и с внезапна тревога осъзна: никак не бе изключено да се разтръби, че се е скарала с покойния.

— Пфу! — промърмори той, отхвърли възможността като абсурдна и тръгна към вратата, за да повика слугата си.

Лин Чу се появи, без да продума.

— Лин Чу! — обърна се към него Тарлинг. — Бледоликия е мъртъв!

Китаецът вдигна невъзмутимо очи към лицето на господаря си и спокойно заяви:

— Всеки умира рано или късно. Този е умрял бързо. Пак е по-добре, отколкото да умре бавно.

Тарлинг го изгледа проницателно.

— Откъде знаеш, че е умрял бързо? — поиска да знае той.

— Така приказват — отвърна без колебание Лин Чу.

— Но не и на китайски — възрази му Тарлинг, — а ти, Лин Чу, не говориш английски.

— Говоря малко, господарю — каза Лин Чу, — и го чух на улицата.

Тарлинг замълча, а китаецът зачака.

— Лин Чу — поде след малко детективът, — този човек идва в Шанхай, докато бяхме там, и имаше неприятности. Веднъж го изхвърлиха от чайната на Уин Фу, където пушил опиум. А имаше и други главоболия — спомняш ли си?

Китаецът го погледна право в очите и заяви:

— Забравям. Бледоликия беше лош човек. Радвам се, че е мъртъв.

— Хм! — изсумтя Тарлинг и отпрати слугата.

Лин Чу беше най-способният от всичките му агенти, човек, който, веднъж надушил следа, не мирясваше, докато не открие нещо, а също и най-верният от местните детективи. Но Тарлинг никога не си беше въобразявал, че разбира как се движи мисълта му, нито че би могъл да проникне зад завесата, която китаецът спускаше между себе си и любопитния чужденец. Дори тамошните престъпници не смогваха да проумеят разсъжденията на Лин Чу и мнозина отиваха на ешафода, блъскайки си главата, която скоро щеше да бъде отделена от тялото им, как той е разкрил престъплението.

Тарлинг се върна при писалището и взе вестника, но още не беше започнал да чете, когато телефонът иззвъня. Вдигна слушалката и за свое учудване чу гласа на Кресуел, заместник-началника на полицията, който го бе убедил да се върне в Англия.

— Тарлинг, би ли могъл да отскочиш за пет минутки до Скотланд Ярд? — попита го той. — Искам да поговорим за това убийство.

— Разбира се — отговори Тарлинг. — До десет минути ще бъда при вас.

След пет минути влезе в Скотланд Ярд, където го въведоха в кабинета на Кресуел. Беловласият мъж, който стана да го посрещне с радостна усмивка в очите, му разкри защо го е повикал.

— Смятам да те привлека в разследването на случая, Тарлинг. За някои негови страни нашите хора нямат опит. И преди се е случвало Скотланд Ярд да потърси помощ отвън — обясни той, като покани с ръка другия да седне, — особено когато има работа с престъпление от такъв характер. Фактите са ти известни — продължи Кресуел, като отвори тъмна папка. Тук са рапортите, които можеш да прочетеш на спокойствие. Торнтън Лайн е бил, меко казано, особняк. Животът му не се е отличавал с особена благопристойност, имал е много съмнителни познати, между които и един престъпник — бивш затворник, излежал присъдата си само преди няколко дни.

— Доста странно — отбеляза Тарлинг и вдигна вежди. — Какво общо е имал с престъпника?

Кресуел сви рамене.

— Мен ако питаш, с това познанство Лайн просто се е перчел. Обичаше да говорят за него. И то му е създавало славата на чешит сред приятелите.

— Кой е престъпникът? — попита Тарлинг.

— Някой си Стей, джебчия, но според мен е много по-опасен, отколкото смята полицията.

— Той… — започна Тарлинг, но Кресуел поклати глава.

— Мисля, че можем да го изключим от списъка на заподозрените в това убийство. Сам Стей не е най-достойният измежду хората, но дума да няма, бил е предан до гроб на Лайн. Когато временно натовареният със случая детектив отишъл да го разпита, го намерил на легло, смазан от скръб, до него бил вестникът, съдържащ подробностите за убийството. Не бил на себе си от мъка и заплашвал да „види сметката“ на убиеца. Можеш да говориш с него по-късно. Едва ли ще измъкнеш нещо повече, говори несвързано. В неговите очи Лайн е бил нещо повече от човек и мен ако питаш, единственото нормално чувство, което Стей е изпитвал през живота си, е тази обич към мъжа, държал се добре с него, независимо дали е бил искрен в своята благотворителност. Но има няколко факта, които не са огласени.