Едгар Уолъс - Убийството с нарцисите

— О, да, сър — потвърди Милбърг потресен. — Разбира се, затворихме магазина този ден. Това е ужасно — най-ужасното нещо, което съм преживявал. — После полюбопитства: — Има ли заподозрян, господине?

В отговор Тарлинг поклати глава.

— Обстоятелствата са крайно загадъчни, господин Милбърг. — А сетне попита: — Имахте ли някаква уговорка в случай на внезапна смърт на господин Лайн как да продължи работата в магазина?

Господин Милбърг отново се поколеба, сякаш не изпитваше желание да отговори, после каза:

— Разбира се, ръководя го както по времето, когато господин Лайн предприе околосветското си пътешествие. Освен това адвокатите му ме упълномощиха да продължавам да управлявам фирмата, докато съдът назначи попечител.

Тарлинг го изгледа и без заобикалки попита:

— Какви последици има за вас това убийство? Укрепва или отслабва позициите ви?

Милбърг отговори усмихнато:

— За съжаление позицията ми укрепва, защото получавам по-голяма власт и по-голяма отговорност. Предпочитам да не се беше стигало до това, господин Тарлинг.

— Убеден съм — отсече сухо Тарлинг, беше се сетил за обвиненията срещу Милбърг.

След като си размениха баналности, те се разделиха.

Милбърг! Докато пътуваше за Хартфорд, Тарлинг се замисли за този вежлив мъж и установи, че му липсват някои съществени качества, които притежава всеки заслужаващ доверие човек.

В Хартфорд скочи в един кабриолет и даде адреса.

— Хилингтън Гроув ли, сър? Намира се на около три километра извън града — каза кочияшът. — При госпожа Райдър ли отивате?

Тарлинг кимна.

— Май не идвате с младата дама, която тя очакваше — продължи с въпросите си човекът.

— Не — отговори изненадан Тарлинг.

— Казаха ми да си отварям очите за една млада дама — обясни неопределено кочияшът.

Детективът се натъкна на нова изненада. Очакваше Хилингтън Гроув да е малка извънградска къща с претенциозно име. Изуми се, когато свърнаха през внушителна порта и подкараха по широка дълга алея, а накрая излязоха на покрито с камъчета пространство пред огромна сграда. Не си бе представял, че майката на касиерка в универсалния магазин „Лайн“ живее в подобна къща, а удивлението му нарасна още повече, когато му отвори прислужник.

Той го въведе в красиво и артистично обзаведена гостна. Тарлинг започна да си мисли, че е станала грешка, и тъкмо се зае да съчинява извинение за господарката на къщата, когато вратата се отвори и влезе една жена.

Беше някъде около четирийсет, но все още бе красива и се държеше със самочувствието на грандама. Обърна се изключително любезно към посетителя, ала Тарлинг остана с впечатлението, че долавя нотка на тревога както в израза, така и в гласа й.

— Боя се, че има някаква грешка — започна той. — По всяка вероятност съм попаднал на друга госпожа Райдър — исках да видя Одет Райдър.

Дамата кимна.

— Това е дъщеря ми — каза тя. — Знаете ли нещо за нея? Доста съм разтревожена.

— Разтревожена ли? — бързо попита Тарлинг. — Защо, какво се е случило? Няма ли я тук?

— Тук ли? — възкликна с широко разтворени очи госпожа Райдър. — Разбира се, че я няма.

— Но не е ли идвала? — настоя Тарлинг. — Не пристигна ли преди две вечери?

В отговор госпожа Райдър поклати глава.

— Дъщеря ми не е била тук. Обеща да дойде и да прекара няколко дни с мен, но снощи получих телеграма — почакайте за момент, ще ви я дам да я видите.

Излезе и бързо се върна с малка бланка, която подаде на детектива. Той я погледна и прочете:

„Няма да дойда. Не пиши на адреса. Ще се свържа с теб, когато пристигна там, закъдето съм тръгнала.“

Телеграмата беше подадена в Централната поща в Лондон и на нея беше отбелязан часът — девет вечерта, — три часа, преди да бъде извършено убийството.

— Мога ли да задържа телеграмата? — попита Тарлинг.

Жената кимна утвърдително. Детективът забеляза, че тя е нервна, чувства се неловко и е разтревожена.

— Не проумявам защо Одет не дойде — рече домакинята. — Има ли някаква причина?

— Не мога да кажа — отговори Тарлинг. — Но, моля ви, не се безпокойте, госпожо Райдър. Вероятно в последния момент е променила намеренията си и е останала при приятели в града.

— Значи не сте я виждали? — разтревожи се още повече госпожа Райдър.

— Не съм я виждал от няколко дни.

— Нещо лошо ли се е случило? — Гласът на жената трепна за момент, но тя се овладя. — Виждате ли — домакинята направи опит да се усмихне, — в къщата съм от два-три дни и не съм виждала нито Одет, нито… когото и да било — побърза да добави тя.