Едгар Уолъс - Убийството с нарцисите

Торнтън Лайн беше мъртъв! Мъртъв, мъртъв, мъртъв! Тази ужасяваща, невероятна дума отекваше в съзнанието му при всяка крачка. Сам не можеше да почувства друго — всяка друга болка беше притъпена от огромното му страдание.

И кой бе виновен за всичко това? Чия измяна прекъсна този чуден живот? Сам изскърца със зъби. Одет Райдър! Помнеше името. Помнеше всички оскърбления, които тя беше нанесла на този мъж, на неговия благодетел. Помнеше и дългия разговор, който двамата с Лайн водиха сутринта, след като го пуснаха от затвора, и плановете, които бяха кроили.

Сам нямаше откъде да знае, че неговият герой го е лъгал и подтикван от нараненото си самолюбие и суета, е измислил безпочвени обвинения, говорил му е за простъпки, които никога не са извършвани. Престъпникът знаеше само, че този голям човек е починал заради омразата си, която според него бе оправдана.

Вървеше безцелно в западна посока, без да усеща, а и без да го е грижа, че го следи детектив, и тъкмо стигна до края на Пикадили, когато някой го хвана лекичко за ръката. Обърна се, видя познато лице и дебелите му устни се разтеглиха грозно.

— Няма страшно, Сам! — каза ухилен цивилният полицай. — Нищо лошо няма да ти се случи. Само искам да ти задам няколко въпроса.

— Откак… откак се случи това, непрекъснато ми задавате въпроси — изръмжа Сам.

И все пак се остави да го отведат на една пейка в парка.

— Виж, Сам, ще бъда откровен — каза полицаят. — В Скотланд Ярд нямаме никакви улики срещу теб, но смятаме, че би могъл да ни помогнеш. Познавал си господин Лайн, а той се е отнасял много добре с теб.

— Слушай, я млъкни — озъби се Сам. — Не желая да говоря за това. Не желая да мисля за това! Чу ли? Господин Лайн беше най-благородният човек на този свят, по-благороден от него не е имало, лека му пръст! О, Господи! — разрида се Сам и за смайване на детектива този закоравял престъпник зарови лице в ръцете си.

— Успокой се, Сам! Зная, че е бил свестен човек. Имаше ли някакви врагове — може да е казал нещо на човек като теб, което не би доверил на приятелите си?

Сам вдигна изпълнените си с подозрение зачервени очи и попита:

— Да не си навлека беда, ако проговоря?

— В никакъв случай, Сам — побърза да го успокои полицаят. — Хайде, помогни ни, пък ако някога изпаднеш в беда, може и да кажем добра дума за теб. Нали разбираш? Някой мразеше ли го?

Сам кимна.

— Жена ли? — попита детективът уж безразлично.

— Жена я! — отговори другият и изпсува. — Проклета да е! Жена беше! Той, господин Лайн де, се отнесъл добре с нея. Била без пукната пара, гладувала. Измъкнал я от калта и я настанил на работа, а тя тръгнала да го обвинява и черни!

Сам избълва порой от най-гнусните псувни, които детективът бе чувал някога.

— Ето такова било това момиче, Слейд — продължи той, обръщайки се към полицая свойски на фамилно име, както правят престъпниците. — Тя не заслужава да ходи по тази земя…

Гласът му пресекна.

— Мога ли да те попитам как се казва? — поинтересува се Слейд.

Сам отново се огледа подозрително.

— Виж какво — рече той, — остави ме да се оправя с нея. Не се безпокой, ще й натрия носа.

— Ще си навлечеш неприятности, Сам — каза замислено Слейд. — Ти само ни дай името. Дали не започва с „Р“?

— Откъде, по дяволите, да зная? — изръмжа престъпникът. — Не мога да чета. Казва се Одет.

— Райдър ли? — попита го нетърпеливо другият.

— Да. Била е касиерка в универсалния магазин „Лайн“.

— А сега се успокой и ми разкажи всичко, което ти е рекъл Лайн за нея, хайде, момчето ми!

Сам Стей се вторачи в него, после върху лицето му се мярна коварство.

— А ако е била тя? — промълви той. — Ех, да ми падне в ръчичките! Ще я пратя на топло!

Едва ли друго би могло да илюстрира по-добре манталитета на Сам от това, че дотогава не му беше хрумвало да „накисне“ момичето. Каква идея, каква великолепна идея! Той отново се озъби и изгледа детектива със странна усмивчица.

— Добре, сър — рече Сам. — Ще кажа на началството. Но не и на теб.

— Така и трябва, Сам — съгласи се благо детективът. — Можеш да кажеш на господин Тарлинг или на господин Уайтсайд, а те ще ти се отплатят.

Той взе такси и се отправиха със Сам, но не към Скотланд Ярд, а към малката кантора на Тарлинг на Бонд Стрийт. Тъкмо там бе детективското бюро на човека от Шанхай, там заедно с флегматичния Уайтсайд той очакваше да се върне детективът, когото беше изпратил да поеме Сам Стей от полицая, който го следеше.

Престъпникът влезе, тътрейки крака, в стаята, изгледа сърдито първо единия, после другия, кимна и на двамата, но отказа да седне на стола, който бутнаха към него. Главата му бучеше както никога преди това. Странно, забеляза го едва след като влезе в тихата стая, където срещна сериозния поглед на човек, чието сурово лице не си спомняше да е виждал.