Едгар Уолъс - Убийството с нарцисите

— Ами, сър — каза Уайтсайд, — наистина е съвпадение, че телеграмата, която намериха на писалището на господин Лайн и в която му определят среща в някакво жилище на Еджуеър Роуд, също е подписана от „Одет“ и… — Той се наведе да види телеграмата, която все още беше в ръката на изненадания Тарлинг, и победоносно заяви: — И е подадена точно по същото време като тази!

Щом разгледа телеграмата в Скотланд Ярд, детективът се увери, че Уайтсайд му е казал истината. Спешно направи искане до Централна поща и след два часа пред него лежаха оригиналите на подадените телеграми. И двете бяха написани с един и същи почерк. Първата беше до майката на Одет, момичето й съобщаваше, че не може да отиде, а втората — до Лайн — гласеше:

„Бихте ли дошли в жилището ми довечера единайсет часа. Одет Райдър“

Сърцето на Тарлинг се сви. Неочакваната вест го стъписа. „Невъзможно е момичето да е убило Лайн — повтаряше си непрекъснато той. — Ами ако го е убило? Къде са се срещнали? Дали не са излезли заедно с колата и тя го е застреляла, докато са обикаляли парка? Но защо е бил по пантофи? Защо е бил без сако, а около тялото му е била омотана нощница?“

Не можеше да се начуди, но колкото повече мислеше, толкова по-озадачен оставаше. Много потиснат, получи разрешение за обиск.

Въоръжен със заповедта и придружен от Уайтсайд, той се отправи към жилището на Еджуеър Роуд. Показа заповедта на портиера, който беше и пазач на сградата, и получи от него ключа. Докато го обръщаше в ключалката и влизаше в антрето, Тарлинг си спомни последния път, когато бе идвал в жилището, и изпита дълбоко съжаление към момичето. Посегна и запали лампата.

В антрето нямаше нищо необичайно. Само дето ги лъхна мирис на застояло — нещо характерно за всички помещения, останали необитаеми макар и за няколко дни.

Но имаше и друго.

Тарлинг подуши, подуши и Уайтсайд. Усетиха дъх на изгоряло, остра миризма на „опърлено“, в който Тарлинг разпозна вонята на барут. Влязоха в мъничката трепезария — вътре беше подредено, нямаше нищо разместено.

— Интересно — посочи Уайтсайд към бюфета и Тарлинг видя стъклената ваза, в която имаше няколко нарциса.

Две-три от цветята бяха паднали или измъкнати и лежаха спаружени и увехнали върху полираната повърхност.

— Хм! — учуди се Тарлинг. — Това не ми харесва особено.

Обърна се, отиде обратно в антрето и отвори друга врата, която бе открехната. И отново светна. Намираше се в спалнята на момичето. Закова се на място и бавно я огледа. Ако не се броят чекмеджетата на скрина, в стаята нямаше нищо необичайно. На пода пред отворения дрешник беше нахвърляно дамско бельо. Личеше, че момичето е бързало. И още нещо — на леглото се виждаше куфарче, което бе пълно наполовина и явно в бързината също бе изоставено.

Тарлинг влезе в стаята; дори да недовиждаше, пак нямаше да пропусне последното и най-съкрушително доказателство. Стаята бе застлана от край до край с кремав килим. Срещу огнището личеше голямо, тъмночервено, неправилно по форма петно.

Лицето на Тарлинг се опъна.

— Ето къде е застрелян Лайн — каза той.

— Вижте там! — посочи възбудено към скрина Уайтсайд.

Тарлинг бързо пресече стаята и измъкна една дреха, която висеше от чекмеджето — нощница, копринена нощница с незабравки, извезани върху ръкавите. Беше същата като намерената около тялото на Лайн. И още нещо. Щом Тарлинг извади дрехата от чекмеджето, под нея върху белия емайл на шкафа се показа кървав отпечатък от палец!

Детективът се обърна към помощника си със сковано в неумолима маска лице.

— Уайтсайд — рече тихо Тарлинг, — подгответе заповед за арестуването на Одет Райдър по обвинение в предумишлено убийство. Изпратете телеграма до всички полицейски участъци и ми съобщете резултата.

Без дума повече се обърна, излезе от стаята и се отправи пеша към квартирата.

Един лондонски престъпник беше следен денем и нощем. За Сам Стей не беше нещо ново да усеща как зад него небрежно върви детектив, но за първи път в живота си крадецът не се смущаваше, нито се тревожеше от това внимание.

Смъртта на Торнтън Лайн беше най-трагичният удар, който някога бе понасял. И да го арестуваха, чудо голямо! Окаяният престъпник с дългото тъжно лице, толкова сбръчкано и съсухрено, че го състаряваше неимоверно, бе обичал Торнтън Лайн както никого другиго в своя безплоден див живот. Смяташе го за божество с дарби и качества, каквито никой друг не би открил в него. Според Сам Лайн не бе в състояние да извърши зло — той олицетворяваше всичко хубаво у човека.