Едгар Уолъс - Убийството с нарцисите

— Случайно зная за тази кавга. Зная и причината — заговори Тарлинг и накратко изложи при какви обстоятелства се е запознал с Торнтън Лайн. После попита с безразличие, каквото не чувстваше: — Какви улики имате срещу нея?

— Нищо определено — сподели полицаят. — Обвинява я онзи Стей. Но не пряко, само намекна, че по някакъв начин, който не изясни, тя била виновна за смъртта на Торнтън Лайн. Стори ми се странно, че знае нещо за момичето, но съм склонен да мисля, че Торнтън Лайн му се е доверил.

— А самият той? — поиска да знае Тарлинг. — Може ли да опише какво е правил миналата нощ и рано тази сутрин?

— Заяви, че се видял с господин Лайн в жилището му в девет часа — отговори полицаят — и той му дал пет лири в присъствието на иконома си. Тръгнал си, прибрал се в квартирата си в Ламбет и легнал много рано. Всички сведения, които успяхме да съберем, потвърждават показанията му. Разпитахме иконома на Лайн и неговите показания съвпадат с тези на Стей. Стей си е тръгнал в девет и пет, а в десет без двайсет и пет, или точно половин час по-късно, Лайн излязъл с двуместната си кола. Бил сам и казал на иконома, че отива в своя клуб.

— Как е бил облечен? — попита Тарлинг.

— Това е доста важно — кимна Кресуел. — Защото до девет часа — докато Стей не си тръгнал — бил с официално облекло, а после се преоблякъл така, както са го намерили мъртъв.

Тарлинг сви устни.

— Едва ли си е съблякъл официалните дрехи и си е сложил всекидневните за клуба — каза той.

Малко след това си тръгна от Скотланд Ярд дълбоко озадачен. Първо отиде на Еджуеър Роуд, където се намираше жилището на Одет Райдър. Нямаше я у дома и портиерът му съобщи, че отсъствала от предния следобед. Трябвало да й препращат писмата в Хартфорд. Дала му била адреса си — Хилингтън Гроув, Хартфорд.

Тарлинг бе разтревожен. Казваше си, че всъщност няма причини, но без съмнение бе разтревожен. А също и разочарован. Ако беше срещнал момичето и бе поговорил няколко минути с него, щеше да разсее всички подозрения. Всъщност добре знаеше: нея я нямаше, беше „изчезнала“ от жилището си в навечерието на убийството и това бе достатъчно полицията да се втурне по следите й. Тарлинг попита портиера:

— Знаете ли дали госпожица Райдър има приятели в Хартфорд?

— О, да, господине — кимна човекът. — Там живее майка й.

Тарлинг понечи да си тръгне, но портиерът каза нещо, което върна детектива към убийството и го изпълни с безнадеждно отчаяние.

— Наистина се радвам, че госпожица Райдър не си е била у дома снощи — рече той. — Някои наематели от горните етажи се оплакаха.

— От какво? — попита детективът и портиерът се поколеба.

— Предполагам, сте приятел на младата дама.

Тарлинг отново кимна.

— Е, това идва да покаже — продължи портиерът доверително — колко често обвиняват хората за нещо, което не са направили. Наемателят на съседното жилище е малко капризен, музикант е и недочува. Ако не беше глух, не би казал, че се е събудил заради госпожица Райдър. Предполагам, нещо е станало навън.

— Какво е чул? — побърза да попита Тарлинг и портиерът се засмя.

— Втълпил си е, сър, че е чул изстрел и нещо като женски писък. Това го събудило. Щях да си помисля, че е сънувал, ако друг наемател, който също живее в сутерена, не е чул същия звук и което е наи-странното, според двамата той е дошъл от жилището на госпожица Райдър.

— По кое време?

— Твърдят, че около полунощ, сър — съобщи портиерът, — но е невъзможно, нали госпожица Райдър отсъства и апартаментът е бил празен.

Ето каква смущаваща вест трябваше да отнесе със себе си Тарлинг, когато взе влака за Хартфорд. Изпълваше го решимост да види и да предупреди момичето, не го смущаваше, че едва ли му влиза в работата да предупреждава заподозрян в престъпление и че се държи, меко казано, нередно.

Купи си билет и тъкмо се упъти към перона, когато видя, че от току-що пристигналия влак идва позната фигура; човекът очевидно бе забелязал Тарлинг още преди той да го е познал, свърна внезапно и щеше да изчезне в тълпата, ако детективът не го беше настигнал.

— Здравейте, господин Милбърг! — поздрави той. — Казвате се Милбърг, нали не греша?

Управителят на универсалния магазин „Лайн“ се обърна и потри ръце с обичайната си усмивка.

— Ама наистина — отвърна сърдечно той. — Вие сте господин Тарлинг, детективът. Каква тъжна вест, господин Тарлинг! Колко ужасно за всички, свързани по един или друг начин.

— Това ужасно събитие сигурно е донесло покруса в магазина.