Едгар Уолъс - Летящата бригада

Той лениво тръгна да излиза. Когато вратата се затвори зад него, Марк попита:

— Какво се е случило?

Тайзър едва сега намери гласа си.

— Един от тези младежи е издал всичко на полицията.

— Кои младежи? — попита Марк бързо.

— Не от тези, които нападнаха Брадлей — въздъхна Тайзър. — Шофьорът е.

Марк се намръщи.

— Кой е той? Какво е могъл да издаде?

Когато Тайзър каза името му, той си спомни. Един безработен шофьор, скоро освободен от затвора, когото той бе ангажирал за належащи работи.

— Всичките членове на Бригадата търсят стоката — каза треперещият Тайзър, — но шофьорът не може да им каже къде я държим. Той знае само, че е в един гараж в Лондон. Хората на Брадлей сега претърсват гаражите. Марк, сега имаме на склад най-голямата пратка…

Марк го спря с жест.

— Те претърсваха гаражите през цялата последна седмица — каза той.

Положението беше опасно. Ако полицията знаеше какво търси, ако имаха най-малката следа, разорение, затвор… всичко можеше да последва. Тайзър го плашеше. Подлостта на този човек го правеше способен на най-долно предателство.

— Трябва да изнесем стоката — каза той.

— Няма никакъв шанс — отсече Тайзър страхливо. — На всички главни пътища има и полицейски коли. Спират всички автомобили при Сявърнейк и Стейнс, така аз узнах за предателството. Познах, че нещо не е в ред, Марк, и направих няколко справки.

— Всички ли от Бригадата са вън? — попита Марк.

— Всички до един, с Брадлей начело.

Марк крачеше нагоре-надолу из стаята, с ръце на гърба и брада, опряна на гърдите.

— Трябва да я изнесем от Лондон — настоя той, но Тайзър направи отчаян жест.

— Който я вземе, ще бъде хванат. Няма нищо по-сигурно от това — каза той.

— Хванат или не, стоката трябва да тръгне. Лесно ще бъде да се проследи собственикът на гаража, а там има и една дузина револвери.

Двамата мъже се погледнаха и Тайзър прочете мислите на сътрудника си.

— Не можем да рискуваме Ан, нали? — попита той.

Марк сви устни.

— Защо не? По-добре да бъде намерена в нейната кола, отколкото в моя гараж.

Тази предателска мисъл проникна дори в закостенелия мозък на Тайзър.

— Но ти, Марк, ти няма да правиш това! Те ще я хванат. Знаеш какъв е Брадлей. Ако я хване още веднъж… не можеш да направиш това!

— Защо не? — отново попита Марк хладно. — Брадлей е привързан към нея. Той веднъж я скри, защо да не я скрие втори път? Ако намерят стоката, където е сега, аз съм загубен. Най-лошото за нея ще бъде шест месеца.

— Но, скъпи Марк — изписка другият, — ти няма да оставиш тази хубава млада леди да иде в затвора!

Марк го гледаше заплашително.

— Добре тогава, иди ти, можеш да караш кола. Ще получиш само шест месеца.

Тайзър мълчеше. Той не отговори, пък и Марк не очакваше това. Той натисна звънеца за Ледсън.

— Мога ли да телефонирам в Дома? — попита Тайзър. — Оставил съм там един човек да събира сведения, искам да знам къде са сега.

Марк поклати глава.

— Не оттук — каза той твърдо. — В Риджън стрийт има кабини, иди там и аз ще дойда с теб.

В този момент влезе Ледсън.

— Донеси ми палтото и шапката, излизам за пет минути.

Когато човекът излезе:

— Проклет глупец си ти, Тайзър! Там има питие за теб.

Но треперещият човек беше намерил вече пътя към бюфета. Марк чу звука от наливането на питието в чашата.

Ледсън се върна с палтото и шапката.

— Питай мис Перимен дали ще бъде така добра да дойде след няколко минути, много е важно — каза той.

Той трябваше да издърпа насила бутилката от ръцете на Тайзър.

Минутите бяха скъпи. Марк чувстваше сложността на положението. Стоката трябваше да бъде изнесена от Лондон и имаше само едно лице, на което той можеше да се довери — Ан. Нямаше нужда да бъде викана, тя се обади по телефона веднага, след като Марк напусна стаята и Ледсън й предаде поканата.

Той привеждаше в ред стаята, когато се почука на вратата и той излезе да отвори. Човекът, когото чакаше, стоеше на вратата.

— Влезте, мистър Брадлей — каза Ледсън нервно.

Той последва детектива в столовата.

— Мистър Мак Джил ще се върне скоро. Мислех, че няма да дойдете.

— Къде е отишъл?

— Отиде да телефонира, сър. Мисля, че по-добре ще бъде да изляза, ще кажа, че вие сте ме отпратили.

Брадлей кимна. Останал сам, той се заразхожда из стаята, но не направи опит да разгледа книжата върху масата на Марк, нито въобще да прави някакво претърсване.

Той гледаше фотографиите върху камината, като се чудеше дали Мак Джил има роднини, когато чу звук от обръщане на ключ в брава и външната врата се затвори. Обърна се, като очакваше да види Марк, но беше Ан, която стоеше на прага и го гледаше с израз на тъпо изумление.