Едгар Уолъс - Летящата бригада

— Няма нищо за плашене — отсече той.

Тук той стигна до мъртва точка в обясненията си. Намери се в задънена улица, откъдето не можеше лесно да се измъкне.

Тя стоеше до огъня и хапеше долната си устна.

— Има ли някаква възможност историята на Брадлей да е вярна? — попита тя бавно. — Не, не за Рони. Искам да кажа, че стоката, която разнасях по страната и събирах от аеропланите да е кокаин?

Тя вярваше, че е така. Това беше ужасното откритие, което направи. Цялата тази система от лъжи, зад които той се криеше, беше рухнала. Кога? Миналата седмица? В съда? От нещо, което бе научила?

Той се опита да разсее страховете й.

— Мили боже, ти не вярваш на Брадлей, нали? Той е лъжец. Средният полицай е по-голям лъжец от средния престъпник. Кокаин! Какво ужасно обвинение!

Тя поклати глава.

— Не можех да повярвам, доверявах ти се напълно, знаех, че върша работата на Рони, но не мислех много за това. Голяма глупачка съм.

Ако го бе погледнала, той би действувал, но тя не го погледна. Той трябваше да се надява изключително на гласа си, а човешкият глас е голям предател.

— Постоянно течащата вода отнася камъните далече, нали? Брадлей разколеба вярата ти в нас, Ан, ти почваш да му вярваш.

Тя поклати глава.

— Не мога да забравя този Смит. Те оставиха прозорчето на килията ми отворено и аз го видях, когато той мина — приличаше на диво животно.

— Вчера той бе осъден на смърт — каза Марк безмилостно и когато чу вика й: — Е, добре, моя мила, хора, които правят такива неща, трябва да плащат за тях! Той ще срещне мистър Смит!

— Марк! — каза тя с ужас и Марк се озъби.

— Радвам се, че Тайзър не беше с нас, когато срещнахме палача. Би припаднал десет милиона пъти. Вероятно е даже да умре на място.

— Нервите ти са железни — каза тя.

— Въобще нямам такива — каза Марк весело. — Сега какво ще кажеш за този етаж? Вярвам, че ще бъдеш добре тук. Няма да ме виждаш повече, отколкото ти е приятно. Ще наема още слуги.

— Защо? — попита бързо тя.

— Но така ще бъде по-малко неудобно. — Сам Марк се почувствува малко засрамен, когато видя спокойната й усмивка.

— Да — каза тя.

И изведнъж нещо се случи с него — някакво настоятелно, диво желание, родено за една секунда и задоволено в следващата. Тя седеше до него, трябваше само да протегне ръце и да я достигне. В миг тя бе в ръцете му и той целуваше бялото лице, обърнато към него. Тя не се бореше, седеше странно напрегната и нещо в нейната неподвижност го изстуди и той я пусна.

Тя отиде до масата, където бе оставила чантата си, отвори я и извади нещо оттам.

— Виждаш ли това, Марк?

Той видя — беше малък браунинг.

— Защо носиш револвер? — попита той, без да си поеме дъх, но тя не отговори на въпроса.

— Следващия път, когато направиш това, ще те убия.

Гласът й беше стоманен, нямаше никакво вълнение в него. Той беше като ударен.

— Не правя сцена, нито истерии — каза тя. — Само те предупреждавам.

Марк дишаше тежко. Той по-мъчно го преживя, отколкото тя.

— Вдигаш шум за нищо — каза най-после той.

На вратата се почука.

— То е много нещо за мен — отвърна Ан, като напускаше стаята.

В хола я посрещна една възрастна величествена фигура и за момент при вида й тя забрави гнева си.

— Добър вечер, очарователна леди — каза Седемен с обичайния си тон. — Е, добре, ето ме пак вън от затвора! Вие имахте щастие…

Тя се усмихна.

— Карате ме да се чувствувам като ваш колега, мистър Седемен. Толкова ви съжалих, като чух за присъдата.

— Вие познавате полицията, тя не би се спряла пред нищо, за да провали един добър човек. Мисля да пиша книга за това — добави той тъжно.

В този момент в хола влезе Марк и макар че Седемен в никой случай не беше добре дошъл посетител, той се зарадва, като го видя, защото той бе променил настроението на Ан. Старият Седемен я забавляваше. Тя видя облекчението на Марк и се усмихна на себе си, макар че дълго време щеше да мине, преди Марк да изтрие от паметта си тази случка.

— Уволнили сте вашия камериер? — попита Седемен невинно. — Той беше твърде добре разположен към мен…

Марк показа с ръка:

— Там има нещо за пиене. Къде живееш сега?

— Напуснах Дома и смених жилището си — каза Седемен със свиване на рамене. — Мъжът на хазайката бе твърде ревнив. Аз я харесвам, в което нямаше нищо лошо.

Нахалството на този старик за миг спря дъха на Ан.

— Вие сте безнадежден — каза тя не без ужас.

— Никога без надежда — каза той, като обърна чашата. Очевидно Седемен желаеше да говори насаме с домакина.