Едгар Уолъс - Летящата бригада

Макар че не спомена за това, но една от колите беше на името на Ан Перимен.

— Казвам ти да внимаваш — предупреди го приятелят. — И друго нещо, старият Седемен има ли нещо против теб? Днес той излиза и се е разприказвал твърде много. Старикът беше приятел на Ли Жозеф, живееше при него, когато не беше в Дома. Какво знае той?

— Нищо — каза Марк гневно.

Силуетът на един трети човек в Кенсингтън гардън, мястото на срещата им, беше достатъчен да ги накара да потънат в тъмнината.

Марк беше много замислен, когато се върна в апартамента си. Дълго пуши пред огъня и после, като си спомни за малката кутия, която бе пристигнала същия следобед, извади я от касата и се вгледа в блестящото малко нещо върху кадифето. Той натисна звънеца за слугата. Ледсън дойде не, разбира се, в цветущо настроение, защото беше задържан повече от обикновения час. Той спеше вън, както всички прислужници на Марк.

— Иди в отсрещния апартамент, Ледсън, и попитай мис Перимен дали би била така добра да дойде за няколко минути.

Ледсън роптаеше вътрешно, защото това можеше да значи още един час. Обикновено, когато идваше Ан, Марк го задържаше да прислужва.

— Чух външната врата на апартамента й да се затваря преди малко, сър. Мисля, че не е в къщи — каза той.

Марк се обърна с гримаса.

— Иди и виж, не разсъждавай!

Той имаше влияние върху прислугата си — плащаше им добре. Ледсън беше семеен човек и преглътна обидата.

Той отвори вратата, на прага стоеше Тайзър, който избърсваше лицето си от пот, като че ли беше тичал.

— Тук ли е Мак Джил? — попита той шепнешком. — Кажи ми Ледсън, добри приятелю, в добро настроение ли е?

— Не знам, сър. Да му кажа ли…?

— Не, аз сам ще ида.

Той се промъкна в стаята и известно време Марк не знаеше, че той е вътре.

— Какво, по дяволите, искаш? — попита той.

Тайзър беше развълнуван, но това нищо не значеше, защото това беше нормалното му състояние. Той се провлече през стаята, като си търкаше ръцете и гласът му беше нисък и поверителен.

— Мой драги приятелю, какво мислиш направиха те? Обискираха Дома тази нощ.

Марк се намръщи.

— Брадлей?

— Ах, този човек — проплака Тайзър. — Не, не беше той. Един от сателитите му, скъпи Марк. Те арестуваха бедния Бели и Уоки и малкия Лю Маркс — ох, половин дузина от най-добрите момчета! А те нищо не правеха, скъпи Марк. Кълна ти се, това е най-безоснователният случай на преследване, за който някога съм слушал. Тези бедни момчета седяха и пиеха бира.

— Не намериха нищо, нали? — попита Марк бързо. — Казах ти да не им позволяваш да държат повече от една доза в помещенията.

Тайзър беше засегнат.

— Скъпи приятелю, ти знаеш, че не позволявам да се внася стока в Дома! Не ми вярваш, Марк. Влача се, мисля и се безпокоя от сутрин до вечер, животът ми е пълна и абсолютна мизерия. Служа ти отлично…

— Млъкни! — изръмжа Марк. — Какво търсеха те?

Пристигането на Ан съвпадна с въпроса.

— А, мила — каза Марк весело. — Тук е твоят „bete noir“ — трябва да го понесеш. Той е донесъл всичките си страхове и безпокойства.

Тайзър се усмихваше благодарно. Той знаеше, че в нейно присъствие най-малко биха му спестили обикновените ругатни.

— Добър вечер, мис Ан. Колко прекрасно изглеждате! — каза той. — Не можах да се въздържа, просто трябваше да го кажа!

Тя се обърна към Марк.

— Искаш да говорим ли, Марк? По-късно ли да дойда?

Той поклати глава.

— Не, не. Тайзър няма да остане. Дойде да ми каже, че жилището му е било обискирано тази нощ и някои от обитателите на Дома арестувани.

— Защо? — попита тя.

Тайзър отговори:

— По една работа, която се случи преди една или две седмици. Оказва се, че една тълпа проследила Брадлей, няколко души, разбира се…

— Нападнали са го? — попита тя бързо. Тя трябваше с усилие да се въздържи да не каже: „Той не ми каза“.

— Така разправят — каза Тайзър, — но не вярвайте на полицията. — Той поклати тъжно глава. — Изглежда, това е второ нападение, някой го ударил с бръснач.

По лицето й се изписа отвращение.

— Колко ужасно! — каза тя.

Тайзър се дръпна назад.

— Да. За нещастие — хм, — за нещастие не са улучили лицето му. Потресаващо би било…

— Знаеше ли нещо за това? — лицето на Марк беше бяло от гняв.

— Не, Марк. Кълна ти се, нищо не знаех за това. Чух едно от момчетата да съжалява човека зарад деветте месеца, които е получил.

— Знаеше ли нещо за това, пълзящ плъх? Не беше ли това твой план, беден безмозъчен пиячо?

Един поглед на Ан го накара да млъкне.