Едгар Уолъс - Летящата бригада

Познаваше добре апашите — тези невинни на пръв поглед хора — които пълнеха омнибусите и ограбваха на бедняците мъчно спечелените стотинки, крадяха чантите на жените и стигаха даже дотам, че вземаха пакетчетата със закуската на работничките и се гордееха с тези си кражби. Те работеха на банди и имаха своите, така наречени, „майндъри“, чиято работа беше да спират и възпрепятствуват ограбените да се съвземат навреме.

Един от приятните спомени на инспектор Брадлей беше за вечерта, когато той успя да пипне един от тях, който се опита да се бие. Опитът му да осакати Брадлей не успя, защото инспекторът навреме удари разбойника с гумената си палка по лицето.

Те се предаваха един друг, ако това беше безопасно. Чувство за чест между тях не съществуваше — собственият интерес беше преди всичко. Предложете му достатъчно голяма награда и той би продал собствения си брат.

Полицията беше твърде внимателна и понякога благодарна. Те позволяваха на информаторите да докладват каквото искат, като не ги разпитваха основно за всичко, доколкото, разбира се, това се отнасяше до крадеца. Защото след няколко дена и той отиваше по пътя на тези, които беше предал.

В Скотланд Ярд имаше конференция, на която присъствува и Брадлей.

— Марк Джил е ограничил дейността си — засега не върши никаква работа. Мисля, че делото срещу мис Перимен го уплаши.

— Жалко, че не можете да накарате някое от тези момчета да говори — каза шефът.

Брадлей поклати глава.

— Няма никакъв шанс за предателство срещу Мак Джил. Той много добре се е подсигурил от всички страни.

— Не можете ли да направите нещо с тази мис Перимен? — попита друг един полицай.

Брадлей се изправи.

— Какво искате да кажете? — попита той студено.

Човекът със сивите коси, който беше направил предложението, се изсмя.

— Е, Брадлей, вие сте твърде красив мъж и…

— По-добре да престанем да си правим комплименти, а да се придържаме към фактите — отсече Брадлей. — Аз ще пипна Марк Мак Джил, но не само заради кокаина, който той разпространява.

Скоро след това Марк узна от агентите си, че полицията е спряла всякакви разпити и справки, които имаха за цел да установят кой е в центъра на разпространението. Баражите, които бяха направени около големите градове, бяха вдигнати. Всички коли можеха да влизат или излизат, без да бъдат претърсвани. Вместо големите групи детективи, под чието наблюдение бяха железопътните станции, сега имаше един или двама души.

Марк започна отново да търси връзка с белгийските и германските си доставчици. Повечето от стоката идеше от Белгия и сега трябваше да се измислят нови методи за контрабанда. Сега, когато Ан нямаше право да шофира и по крайбрежието беше установен аеропланен контрол, мъчнотиите бяха почти непреодолими. Ли Жозеф беше чудесен служител на организацията. Той беше във връзка с пътищата за съобщение, познаваше стотици моряци и имаше най-удобната къща за получаване на контрабандната стока. Имаше цели легиони от речни крадци, които развиваха тъмната си търговия нагоре и надолу по блатото, но те бяха съвършено неблагонадеждни и Марк изгуби много време, докато намери човек, на когото можеше да разчита, че ще получава стоката.

Една сутрин той закусваше с Ан — това беше времето, когато те най-често се виждаха — когато той й направи едно предложение.

— Мисля да наема една къща нагоре по реката — някъде между Тедингтън и Кингстън, с хубава ливада към водата, как ти се вижда това?

— Звучи очарователно — каза тя, но не вдигна очи от масата.

— Работата е почти в застой — каза той — и аз губя пари. Ти нямаш вече разрешение да караш. Мисля, че къщата на реката е твърде хубава идея, но тя трябва да бъде под баражите на реката.

Тя вдигна очи и го погледна право в лицето.

— Мъчиш се да намериш жена на мястото на Ли Жозеф? — попита тя и въпреки самообладанието си, той стана нервен.

— Не знам още…

— Какво искаш да правя аз в къщата с хубава ливада към водата? Не е ли по-добре къщата да бъде по-навътре, където не може да бъде наблюдавана?

Той възкликна гневно.

— Не знам какво да правя с тебе, Ан. Предполагаш ли, че аз…

Той се спря, като избираше някакво обяснение и тя се усмихна.

— Мислех, че искаш заместник на „Леди Стерс“ — каза тя, — място, където хората могат да донасят стоката. Не харесвам много тази идея. Страхувам се, че съм лоша контрабандистка.

— Не ставаше въпрос за контрабанда — каза той мрачно. — Ти си особено създание! Когато се опитвам да направя нещо за теб, веднага намираш някоя скрита причина за моята… — той се спря да потърси дума.