Едгар Уолъс - Летящата бригада

— Доброта — предложи тя. — Не, Марк, не мисля, че одобрявам всичко това. На първо място аз съм белязана, давана съм под съд, безпокоила съм Брадлей. Можеш да бъдеш сигурен, че където и да ида, ще бъда наблюдавана. Не искам да имам друго такова преживяване, каквото вече имах. — Тя затвори очи и потрепери. — Непоносимо беше, Марк… тази ужасна килия!

Той промени разговора, но беше горчиво разочарован. Това изглеждаше толкова сполучливо разрешение на затрудненията му. Стоката лесно би могла да бъде докарвана в къщата, която той беше вече избрал, с малка моторна лодка.

Само злоба го накара да каже без никакъв повод:

— Брадлей е влюбен в тебе, нали?

Той имаше удоволствието да види как лицето й стана божуреночервено и после изведнъж съвсем бяло.

— Това е глупаво — каза тя, но избягна погледа му.

— Ти го каза в съда — продължи безпощадно той. — Странно, че човек като него може да се влюби! Предполагам, че сега вече се е опомнил. Може само да е опитвал почвата. Тези хора често се опитват чрез жените да узнаят нещо. Мисля, че той те ненавижда.

Тя почти бе готова да представи доказателства за обратното.

— Какво искаш да кажеш?

— Нищо — каза тя късо и след две минути стана и си отиде в апартамента.

Сега тя решително гледаше фактите в лицето. Върна се в стаята си, където стоеше двойната рамка — Брадлей на едната страна, Рони на другата, извади портрета на детектива и го скъса на парчета. Ненавистта й не можеше повече да бъде подхранвана. Тя не мразеше Брадлей, не вярваше, че той е убил брат й. Тя вярваше, че…

Тук обаче фактите не можеха да се гледат в лицето. Той я обичаше, сигурна бе в това. И не можеше само, както каза Марк, да опипва почвата. Той бе влюбен в нея, но надживя ли тази любов, петното, което тя му хвърли в съда?

Марк не беше глупак. Симптомите, които откри в краткия разговор, можеха да имат само една диагноза. След като тя напусна масата, той стоя дълго така, с ръце в джобовете и лице, върху което лежеше изражение на тъпо изумление.

Тя харесваше Брадлей, не беше влюбена в него, разбира се, но къде водеше това? Вярата й в него бе разклатена. Всеки опит да я възобнови беше напразен. Един съюз между Брадлей и нея би имал неприятни последици. Той не можеше да си я представи да седи на подсъдимата скамейка и да свидетелствува против него, но всъщност най-опасните доказателства не се крият в съда, а в една малка стая в Скотланд Ярд.

Ан знаеше повече за „работите“ му, отколкото сама предполагаше. Може би не знаеше какво носи в колата си денем или нощем, но знаеше на кого го носи. Всяка нишка на конфедерацията беше в ръцете й. Той никога не бе мислил за женитба. Сега тя бе станала част от плановете му. Ако Брадлей я обичаше, с това той би убил с един куршум два заека — щеше да затвори устата на един опасен свидетел и да нарани човека, когото мразеше. Женитбата нямаше трайно значение в очите на Марк и не беше дело, за което трябва много да се мисли.

Докладваха му случки, които много го безпокояха. Полицейската дейност из страната може би беше спряла, но в столицата и околностите се извършваха систематически и подробни търсения. Какви ли не тъмни личности излизаха наяве в резултат на тези обиски. Крадците на автомобили първи почувствуваха удара. Една нощ в отговор на настоятелната покана по телефона Марк се срещна с един крупен купувач на крадени коли, който в миналото беше много полезен.

— Сега работят в квартала на доковете — каза човекът. — Претърсиха склада на Бергсън и намериха три коли, които следващата седмица трябваше да заминат с един индийски кораб. Хванаха Бергсън и сина му и чух, като ги увещаваха да облекчат положението им, ако издадат нещо от твоите афери.

— Споменаха ли за мен? — попита Марк бързо.

— Не казаха никакви имена, но всъщност имаха предвид теб — каза човекът. — Използвал ли си някога някои от хората на Бергсън за разпространение на стоката?

Марк пресметна.

— Не.

— Въпросът е в това — настоя събеседникът му, — че момчетата мислят, че твоята търговия с „кок“ раздвижва полицията и се мръщят. Изпратих всичките си машини за Бирмингам, а какво става с твоя склад?

Марк наемаше три гаража в Лондон, макар че „гараж“ беше твърде ласкав термин за това, което представляваха неспретнатите дворове и конюшни, които той употребяваше за складиране на стоки, които не трябваше да бъдат виждани от всеки.

— Там няма автомобили — каза той неловко. — Може да има най-много два, но те са на чужди имена.