Едгар Уолъс - Летящата бригада

— Исках да ви видя по една дребна работа — каза той. — Има един призрак-цигулар, който ходи наоколо.

— Защо не го арестувате? — попита тя.

След първата изненада от срещата тя бе възвърнала малко самообладанието си.

— Да се арестуват призраци е невъзможно — каза той. — Виждали ли сте стария Ли Жозеф?

— А вие?

— Не повече от една негова бакенбарда — каза той весело, — а и никой друг не го е виждал.

Настъпи пауза, но тя все още стоеше.

— Кой ви каза, че съм била в Дома?

— Проследих ви дотам — каза той, без да се срамува. — А също и на връщане. При Марбл Арч се забавихте от голямото движение. Аз, като полицай, преминах веднага. Вие знаете моя метод.

Тя слабо се усмихна.

— Какво правихте след последната ни среща?

Това беше неочакван, но естествен въпрос. Тя чу тихия му смях.

— Гоних разбойници, апаши. Знаете ли какво е апаш? Това е джебчия, но също така и опасен крадец — всичко друго, освен контрабандист на захарин.

— Сигурна съм, че сте били много добър към тях — каза тя злобно.

— Добротата е моето призвание — каза той. — Нищо не ми доставя такова голямо удоволствие, както да поставя един разбойник в хубава килия, на хубаво легло, добре да го завия и да държа ръката му, докато заспи.

— След това излизате, хвърляте инструментите му и казвате, че никога не сте го виждали? — попита тя с гняв и той пак се засмя.

— Дон Кихот — нали? Аз винаги плача, когато заловените от мен получат повече от двадесет години.

Той гледаше зад нея. Тя видя светлините на един автомобил, който бавно идваше към тях. Той спря пред къщата.

— Сега ще ви кажа лека нощ, Мис Перимен. Чака ме малка хуманна мисия.

Той стъпи на калника и потъна в полицейската кола. Ан се върна в апартамента си, като чувствуваше особена лекота на сърцето си и когато, преди да си легне, отиде да види Марк, в очите й имаше блясък, какъвто той по-рано не бе виждал.

— Къде беше? — попита той.

— На разходка — беше отговорът.

Тя не каза нищо за Брадлей.

Имаше по-големи сили от Тайзър и невчесаните му приятели, които бяха контролирани от Марк. Временното, изкуствено спиране на работите беше най-малко неприятното последствие от враждебността на Марк. Много по-изкусно беше повреждането на една ос на колата, която се употребяваше от Брадлей. При бързина 45 мили в час по Грейт Уест Роуд, едно от предните колела изхвръкна — само чудо ги спаси от катастрофа.

Това не беше обикновен инцидент. Едно изследване на счупената ос го доказа. Една нощ в околностите на Лондон, когато преследваше една заподозряна кола, автомобилът налетя на жица, опъната пряко на пътя и вързана за две дървета. Машината, която преследваха, беше спортна кола, много ниска и не бе закачила телта. За щастие на бригадата, силните фарове успяха навреме да открият опасността.

Друга нощ, когато Брадлей си отиваше у дома, този път с охрана, един затворен, двуместен автомобил префуча край тях и от вътрешността му изстреляха три куршума от автоматичен револвер. Обществото не узна нищо за това, но един от куршумите проби прозореца на стая, където имаше вечеринка и откъсна част от ухото на един келнер, който разнасяше напитки.

Това, което безпокоеше Скотланд Ярд, беше нарастването на престъпленията с насилие. Въоръжен разбойник се смята в Англия за голямо изключение и обикновено, ако има такъв, той е аматьор. Сега обаче той се явяваше на най-неочаквани места. Голямото наказание обикновено възпира престъпниците да вършат убийства. Знанието, че бесилка чака човека, който отнема живот, не само спира ръката да не натисне спусъка на револвера, но въобще пъди оръжията от джобовете.

Само едно нещо премахва страха от въжето в сърцето на престъпника и то е наркотикът. Друго средство няма. Престъпникът е лишен от всички човешки качества. Той е лъжец, предател към тези, които му помагат. Способен на всичко, като се почне от изнудване до убийство. За него няма друг избор в този живот.

Брадлей познаваше престъпниците така добре, както пръстите на ръката си. Понякога го забавляваше своеобразният им хумор, но добре знаеше, че в сърцата им няма нито признателност, нито доброжелателство. Беше виждал хора да седят на подсъдимата скамейка и оттам да го заплашват с убийство, но когато излизаха от затвора, лазеха около него и се мъчеха да му станат приятели. В началото на службата си той помагаше на жените им, но в отплата му играеха най-долни трикове.

Той не си правеше никакви илюзии, знаеше ги какви са и нито се отвращаваше от тях, нито ги мразеше, но прекарваше живота си в едно постоянно усърдие да ги отделя от обикновените хора.